Живеем в консуматорско общество. От рано сутрин до късно вечер ни облъчват отвсякъде с рекламни послания по всички канали – телевизия, интернет, електронни и печатни медии, радио и прочее.
Посланията, които отправят към мен търговците са най-различни – опитват се да ми продадат всякакви високотехнологични продукти, медицинска козметика, невероятни хапчета за отслабване, вредни безалкохолни напитки придружени с… пресни зеленчукови салати, и какво ли още не.
Но питам се аз – доколко се нуждая от продуктите им?
Бих ли живял пълноценно без смартфона си? Или пък без интернет? Или лишен от „социалната мрежа“?
Наскоро четох, че човек изпитва три основни нужди – да има контрол върху живота си, да усеща, че нещо зависи от него и да бъде докосван.
Голяма част от вещите, включително и автомобилите, улесняват контрола върху нашия живот. Помагат ни, например, да стигнем по-бързо до своето работно място или пък да отидем някъде с близките си в почивните дни, без да се съобразяваме с графика на междуградските автобуси, железниците и самолетите.
Ала на даден етап вместо ние да управляваме колата, колата започва нас да управлява. Вместо да отидем пеш някъде на 600 метра от дома си, качваме се на превозното средство и потегляме. На мнозина се налага да избират измежду застраховка на автомобила и застраховка на живота си – що за парадокс! Те избират колата си.
В моите географски ширини автомобилът заема твърде широко пространство в съзнанието и надраскването, зацапването му, се приема като трагедия.
Ние се възползваме от услугите на автомивки, за да почистят нашия автомобил, защото неговият външен вид до голяма степен е белег на социалното положение на неговия собственик. Също така отделяме големи суми от бюджета си за редовна поддръжка на нашето безценно превозно средство. Треперим над него, когато чуем плътния глас на механика по телефона, съобщаващ ни, че не е ясно какво е повредено. „Боже, дано не е нещо сериозно!“ – въздъхване. Държавата ни задължава да полагаме редовни грижи за нашето авто-отроче, каквито не ни задължава да полагаме за себе си, за собственото си здраве и бъдене.
Държавата, така изглежда, е по-загрижена за нашите вещи, отколкото за нас самите. Но всяка държава по същество е проекция на хората, които я населяват, проекция на техните разбирания и ценности. Държавата е такава, каквито сме ние, какъвто съм Аз, какъвто си и ти! И в крайна сметка, питам аз, роби ли сме ние на тази своя вещ и на вещите въобще?
Друг пример. Купили сме настолен компютър, състоящ се от компютърна кутия с целия ѝ хардуер (компютърни части – процесор, твърд диск, оперативна памет и други), монитор, мишка, клавиатура, окабеляване, достъп до електрическа мрежа, достъп до интернет мрежа (защото да имаш компютър, пък да нямаш интернет е все едно да нямаш компютър) и софтуер – операционна система.
Да премахнем кой да е от тези компоненти в компютърната конфигурация, да речем окабеляването – да повредим захранващия кабел. Тогава компютърът спира да работи и ние се вайкаме, и се чудим „какво пък стана сега“, водим го на „доктор“, който ни съобщава болестта и „предписва рецепта“ за лечение, съпроводена от покупка на „лекарства“. Цялата тази въртележка е съпроводена от няколко загубени дни и похабени нерви.
В крайна сметка компютърът бива поправен, но през времето на липсата му ние сме се изпълнили с напрежение, пък дори и с гняв, с усещане за празнота. Ако машината ни е предназначена за работа – още по-лошо, загубили сме и пари, шефът или пък клиенти ни звънят по телефона с упреци, а ние гледаме с плам към екрана и „уста ни проклинат цяла Вселена“.
И тъй, кой е робът и кой е господарят? Очевидно е, че когато ние сме зависими от нещо, то има водеща позиция. Какво ще да е нещото? Може да е храна, вещ, място, човек и т.н… Ако вярваме на психолозите, вещите в известна степен отнемат една от базовите човешки потребности – контролът върху собствения живот. При липсата на вещта ние се чувстваме незначителни, празни – трудно е да си намерим място и да вършим какво да е, тъй като усещането за неудовлетвореност ни преследва тъй, както липсата на цигари пушачът или пък пиенето алкохоликът.
Решението на този проблем тук е очевидно – да заменим вещта с друго, върху което имаме контрол, да не позволяваме да попаднем под тираничната й власт, защото тази вещ ще изисква все повече и повече внимание, докато накрая ни схруска и погълне, докато от персоната ни остане блед и смлян спомен.
Ето, с един куршум два заека – с постигането на контрол върху живота си ние сме способни да повлияем и върху своята самоувереност. Вършейки онова, което е важно за нас, но от което не зависим, утвърждаваме себе си.
Да правиш това, което ти се прави и да усещаеш, че се развиваш – това е началната точка в едно безкрайно пътуване!
Какво зависи от мен и как да променя света?
Твърде много зависи от теб, приятелю, и от мен, и от него, както и от нея. Всеки сам по себе си притежава оръжия, по-мощни от ядрените.
В една притча, на която попаднах преди известно време, възрастен мъж споделяше с младеж историята на своя живот.
Мъжът на младини желаел да промени целия свят и колкото и да опитвал, провалял се. След това решил, че ще промени континента си – въпреки тежките усилия, отново не успял. Пробвал да промени държавата си, областта си, града си, квартала си, блока си, дори приятелите и семейството си, и никъде не му провървяло.
В края на живота си, когато косите му били побелели, мъжът взел решение да промени себе си, да стане той самият по-добър човек, да придобие нови умения, да елиминира неприятни черти от характера си. И успял. Семейството и приятелите му забелязали това, и го взели за пример. Той им повлиял. Те пък повлияли върху квартала, а кварталът започнал да влияе върху целия град. Но вече било твърде късно, мъжът бил в края на своя живот. Оставало му единствено да сподели безценния си опит с по-младите.
Защото… ние почти никога не можем да повлияем на другите, колкото и добронамерени да сме. Хората се вслушват в думите ни, в съветите ни, че би следвало да използват инструмент за разбиване на стената, вместо да блъскат главата си в нея, но щом се отдалечим зад най-близкия ъгъл, продължават както си знаят, както са научени, както са се научили.
За да сторим нещо значимо, за да ни припознае светът, континентът, държавата, областта, града, квартала, блока, приятелите и семейството, трябва сами да припознаем себе си, да се съсредоточим върху вътрешното си Аз.
Жадувано докосване
Всеки човек жадува да бъде докосван от някого, да бъде прегърнат или поне да си поговори с друг. Затова, пък и поради потребността от подкрепа – някой, който да утвърждава нашите действия и да ги поощрява, възникват приятелствата, пък често и любовните връзки.
Човек в рамките на интимна връзка трудно би могъл да съжителства с друг, ако са налице разминавания в ценностната система, ако липсват подкрепата, разбирателството и любовта. Неслучайно поставям любовта на трето място, защото нейният буреносен облак, връхлитащ в първоначалния етап влюбените, с времето се изпарява лека-полека, докато и за двамата във връзката излязат налице явните недостатъци в характера на другия човек. Грапавини в характера на нашия възлюбен, които в началото на нашата връзка наивно сме изглаждали, защото нашата прочувственост е облякла душата ни с непроницаема дреха, думо-устойчива, действио-устойчива, дори ударо-устойчива…
Слабите емоционално утвърждават себе си чрез другия, а когато той липсва, отива си и тяхната жизнерадостност, наляга ги самота и усещане за безизходица. При мнозина е така. Но само човекът, който си е самодостатъчен, който утвърждава себе си чрез своите мисли и дела, който въпреки желанието си да бъде докосван не е склонен да предаде себе си, да направи нечуван компромис в името на нещо с неясно развитие в бъдеще, може да се наслади на пълноценен живот!
Борба с манипулациите
Те са навсякъде и в разнообразни форми. Манипулациите ни превръщат в скотове, разрушават автономното ни мислене, завладяват ни подсъзнателно с малки крачки, ежедневно, постигайки все по-значими малки победи.
Да вземем за пример ужасния навик да оставяме телевизора включен. Вършейки нещо, минавайки покрай екрана, искаме или не ще дочуем някое рекламно послание, име на марка или продукт, което подсъзнателно ще се загнезди в съзнанието ни. Ще дочуем, естествено, и мнението на някой политик с пристрастия към някоя бизнес група. Ежедневното натрупване на такива послания ще повлияе върху решението ни за кого да гласуваме. А това ни решение, сумирано с решението на другите хора от общността, ще допринесе за развитието на важен поведенчески обществен модел.
Ала да не търсим вината във вещта, използвана умело почти като… хирургически инструмент. Автономното разсъждаване, откъсването от света на телевизията, радиото, както и на интернет рекламите, замяната им с книги ни позволява, четейки, да създаваме свой собствен свят във въображението си, да творим собствени мисли, собствено мнение, да утвърдим себе си.
Аз твърдя, че за будния ум:
- Телевизорът е опасен.
- Както и радиото.
- Също и интернет мрежата.
- Да не забравяме и смартфоните.
- Пък и всяко нещо, което по един или друг начин повлиява върху нашия мисловен процес.
Но, уверявам ви, аз не се стремя, не се опитвам да ви въздействам злонамерено, напротив! Давам в ръцете ви ключа – ваше е решението дали ще го използвате да заключите чудовищата на тъмно в килера – където им е мястото, или да ги пуснете на свобода!
Вашият коментар