Виж го, то скимти, ближе те, гледа с жални очички, иска да го погалиш, гушнеш, нахраниш… Като мъничко дете е, търси малко внимание и игра, търси приятелство и обич. То ще ти ги даде безусловно, само го вземи у дома си…
Или пък ръмжи уплашено, лае отдалеч, страх го е от теб: „не се приближавай, стой далеч, не ме наранявай…“.
Но кучетата не говорят. Думите не познават – и по-добре. Какво ли биха разказали и написали? Само си представете… Разказ от първо лице, единствено число: „Аз, бездомникът“. Може би започва така:
„Живеехме с братче и сестриче в малка стаичка. Гушкахме се, играехме си, а аз весело лаех ли, лаех. Подскачах наляво надясно, шумях – радостен. Но един ден големият чичко ме хвана за козината и хоп – в багажника на автомобила.
– Къде отиваме? Да си играем някъде, нали?
Няма отговор. Аз скимтя. А той не ще да ме погледне.
Тръгваме.
Стигаме някъде.
Спираме.
Досега не сме идвали тук.
Отдалечаваме се от колата. Той ми оставя купичка храна и тръгва към автомобила – сигурно за водица, топло е, жадни сме. И вместо да донесе манерката, потегля….
– Чакай, не ме оставяй сам. Моля те, спри, страх ме е….Затичвам се след колата – бърза е, не мога да я стигна. Не се отказвам, но тя е все по-далеч от мен, чезне от погледа ми…
Така загубих дома си. А дори не си казахме сбогом…“
Кучетата могат да разкажат и истории за жестоко насилие, безпричинни ритници, дъждовни и снежни нощи, брулещ, ледовит вятър, боеве с други животни, домашни опити за кастриране (за да спести господарят 20-30 лв)… Животинките често живеят в къщи на ужасите, далеч по-зловещи, отколкото можем да си представим.
А за това, че са на улицата и понякога ни хапят, не са виновни те. Ние, хората, сме ги оставили там, изхвърлили сме ги от домовете и сърцата си, заедно с частица от себе си.
И когато в тежка зима си вкъщи на топло пред камината и гледаш телевизия, хапвайки тежки мезета, знай: някое изоставено животинче студува навън, мъчи се от глад и жално вие, то плаче… А това виене ти пречи, шумно ти е. Плачът е едно озвучено издишване на страх. Готов си да излезеш с лопатата и да го цапардосаш по главичката, да боядисаш снега в червена боя и безсъвестно да изхвърлиш горкото животинче в близкия контейнер. И така до следващото виене…
А някъде там, в кучешкия Рай, то радостно подскача и те чака с готовност за прошка… А ти заслужаваш ли я?
И сега, като съм се размислил в писмен вид, ето какво измъдрих, та да сложим край на това:
- Не изхвърляй кученцето си на улицата. То не е вещ, живо същество е, носи душичка и те обича искрено…
- Осинови си кученце от улицата, вместо да вземеш от развъдник или магазин. Уличните кучета не били като тези от развъдниците ли? Не били нормални кучета? То е все едно да кажеш, че децата, изхвърлени на улицата, не са деца. Деца са си. Кучета са си.
П.С. Някои приятели не могат да говорят. Но това не ги прави по-малко приятели.
Благодаря за вниманието!
Вашият коментар