Царят

Събуди се една неделя царят
от някакви дивашки крамоли,
и врявата димеше от пазара,
от грубите, селяшките усти.

Един велможа бе запрял работник,
с вериги той го беше окачил,
понеже тоя дрипльо с мърляв потник
велможки хляб си беше отделил.

А хлябът бе наръфан и загърнат
в прокъсана, раздрончена торба,
и бе покрит със пластове хартия,
закрит от любопитните лица.

Но ето че нещастната хартия
я беше духнал вятър-северняк,
и хлябът топъл, бялата пихтия,
я беше зърнал някой друг селяк.

И той от злоба, или пък от яд,
издаде го на подлия велможа,
а в тия времена, в усилен глад,
крадец на хляб застанал би под ножа.

И тъй, законът искаше глава!
И брадвата ревеше с бясна сила,
че който хляб откраднал е от глад,
ще стане за секунда на пихтия!

Разчу се то: пазарът пропищя
от вопли, умоляващи стражаря,
и стигна тая молеща мълва
до светлата особа и на царя.

И той дойде сред дивата тълпа,
а с него бяха другите велможи,
и бяха те с безизразни лица,
и бяха те с метални, ледни кожи.

Тогава царят пита и разбра;
и всичко нему бързо проясни се;
„- Пуснете го!“ – той гневно изкрещя,
„- И дайте му самун!“ – разпореди се.

И пуснаха те бедния селяк,
а той пред царя знатен поклони се,
и плачейки пред него прошептя:
„- Бъди честит и в здраве окъпи се!“

А свитата на царя побесня!
И знатните велможи заръмжаха,
че царят е потъпкал светостта,
законът на дедите, с тая кражба.

Тогава царят с поглед ги запря;
продума им от златната си ложа:
„- За кражба, ако искате глава,
то дайте пример, лягайте под ножа!“