Страхове

Лабиринтен мрак. Непознати коридори. Момиче. Наблизо се чува вълчо ръмжене, нищо се не види. Тя трепери,
дъх е затаила,
сърце не смее да тупти
и крие свойта сила.

Пристъпя плахо. Осеяна с гнили листа издайническа пътека шурти шумолящи звуци.
Не, тя не може да се скрие.

А ний сме вън и някак сънно входа сенчест дебнем с взора.
Да впрегнем се да я издирим? – Не.
Да чакаме? – добре.
Тъй плашни сме, макар мъже. И в наш’та гръд не огън – лед.

А Тя – жена, сама пое в тъма – да дири своята сестра. Изгубена е мъничката там.
Ловците казват: „- Не“, пропити в страх, „- Не смеем ний навътре да навлезем. А ти без нас не ще пребориш Звяра“.

Но вси прегради сдра с ръце си Тя. Не са за нея те, не са! Сега и Мракът диша във врата ѝ. Приканва да я приюти из своя дом за все. Но Тя – не ще! В ума ѝ бунт по него.

Те казват: жив си на ръба кога си.
В мига преди вълкът да те захапе.
В мига преди кръвта ти да изкапе.
В мига преди скалата да се срони под твоите крака.
Крещи тогаз Сърце в гърди вулканни и лее химни за Живот.

И щом се впият зъбите в плътта ти,
и кръвна капка плъзне из земята,
политнал към планетните недра,
летейки под срутената скала,
кипиш в Живот, кипиш!
И в тебе няма страхове.
Ти сам създаде Тях.
И Грях е твоята творба!

***

Откри Тя своята сестра, откри!
Прегърна, гали със слова.
Със ней ще трябва да върви между студените стени.
Вълкът не ще си тръгне сам.
Усетил плячка, хищно бди, предвкусил крехките меса… на пъстрооките сестри.

***

Тя хапе устни, види лъч – наблизо Слънцето гори и изхода в лъчи облива.
– Върви напред, върви, върви!
Зад нея демон я настига.
– Недей, о, не! О, моля, спри!

И… пее чучулига песен.
И те на светло са, из есен.
А Демонът бил вятър лют, подмятащ лудо клони вред света.
Там няма вълк, и няма звяр – илюзия било е то. Но биде ли в ума роден, той броди и наяве с теб – Страхът. Трепери тялото из него, сковава бодрата ти мисъл…

По иск от теб се той поражда – затуй навреме го запри.