За началото
В момента, в който сядаш да пишеш за читателя – имам предвид един, разбира се, – обикновено се вцепеняваш, точно както става, когато те снимат. Най-простият начин да се преодолее това е да пишеш уж за някого, така правя аз. Пишете, сякаш съчинявате писмо до някой човек. Това премахва чувството на смътен ужас пред огромната безлична публика, а както и сами ще установите, ви дава усещането за свобода и прогонва сковаността.
***
Нека сега споделя поуките, които съм извлякъл, седейки пред четиристотин празни листа хартия – заплашително количество, което трябва да бъде изписано. Знам, че на практика никой не се нуждае от поуките, извлечени от нечий друг опит, и ето защо може би те се предлагат безплатно. По-долу изреждат някои от нещата, които трябваше да правя, за да не полудея:
- Зарежете идеята, че изобщо някога ще свършите. Забравете четиристотинте страници и пишете по страница на ден, това помага. Човек винаги остава изненадан, когато тя е готова.
- Пишете свободно, колкото е възможно по-бързо, нахвърляйте всичко на хартията. Никога не поправяйте или не преработвайте, преди да е написано цялото. Преработването по време на този процес обикновено се приема като извинение за това, че не отивате по-нататък. То пречи също на плавността и ритъма, които могат да се родят само от една несъзнателна близост с материала.
- Забравете тази обощена публика. Първо, безименната и безизразна публика ще ви изплаши до смърт и второ, за разлика от театъра тук тя не съществува. Публиката при писането е един единствен читател. Установил съм, че понякога е много полезно да си избереш един човек – истински, когото познаваш, или някой въображаем, и да пишеш за него.
- Ако някоя сцена или част ви изстиска докрай, а вие въпреки това държите на нея, подминете я и продължете. Когато завършите всичко, можете да се върнете и тогава може би ще установите, че не ви е създала главоболия, защото мястото й не е било там.
- Пазете се от епизод, който започва да ви става скъп, по-скъп от останалите. Обикновено се оказва, че не е трябвало да го пишете.
- Ако си служите с диалог, изричайте го на глас, докато пишете. Само тогава той ще се превърне в жива реч.
За работните навици
Днес денят е загубен. Изглежда, се редуват. Един ден работя от сутрин до вечер, а на следващия, въодушевен от постигнатото, се разтакавам. Така е и днес. Най-идиотското в цялата работа е, че и в двата случая написвам един и същ брой думи.
Тази сутрин стискам прекалено силно молива, а това не е хубаво. Означава, че съм напрегнат. Иска ми се в тази книга да бъда най-малко напрегнат. Сигурно това е още една от причините, поради които се разтакавам. Искам това приятно спокойствие да ме обгърне почти като кашмирена роба.
А днес беше един добър работен ден без никакви неприятности. Седях дълго на масата, удобно хванал молива в ръка. Навън е топло, слънцето блести и пъпките се разпукват. Струва ми се, че не е лошо, дето станах писател. Може би съм прекалено мързелив за каквато и да е друга дейност.
От държането на молива, часове наред всеки ден, имам огромен мазол на десния среден пръст. Превърнал се е в голяма буца, която не ще да изчезне. Понякога е много грапава, а друг път, като днес, лъщи като стъкло. Интересно е колко придирчив може да стане човек за някои дребни неща. Моливите трябва да са обли. След целодневната работа шестоъгълните моливи се врязват в пръстите около шест часа всеки ден. Колкото и странно да звучи, това е истина. Аз съм просто едно животно с условни рефлекси.
Днес, когато онова, което искам да напиша, е в главата ми, аз се разтакавам. Казват, че много писатели, вместо да пишат книгите си, ги разискват. Струва ми се, че в това отношение и аз имам огромна вина. Наистина говоря прекалено много и пред всекиго за работата си. Ако можех да огранича изреченото само в полагането на измишьотините и да си затварям голямата уста по отношение на работата, нещата, които щях да напиша, биха били много повече.
Мазолът на пръста, с който пиша, днес много ме боли. Ще трябва да го поизпиля с шкурка. Прекалено е голям.
Глупавата истина е, че мога да се справя с всякакво количество работа, но не мога да понасям безпорядъка.
За вдъхновението
Научих от две привлекателни клюкарки, че имаш проблеми с писането. Боже мой! Това чувство ми е така добре познато. Все си мисля, че си е отишло завинаги, а ето, че някоя сутрин то се връща пак.
Преди около година и половина Боб Андерсън (драматургът) ме помоли за помощ пак по същия въпрос. Казах му да пише стихове – не за да ги продава, не дори и да ги показва, а за да ги захвърля. Поезията е математиката на писането и се намира в близка връзка с музиката. Тя е освен това и най-добрият лек, защото по някой път посредством нея неприятностите се изнизват.
Той ме послуша. Половин година не се отказа от съвета ми. Получих три радостни писма, в които казваше, че наистина действало успешно. Само поезия – каквато и да е, и непредназначена за читатели. Това уединение е и много ценно, и много голямо.
Ето единственото нещо, което мога да предложа в случай, че някой е пресъхнал от дълго време и това го прави нещастен. Човек един ден се измъкна. Знам по себе си. Просто словата се борят помежду си да се озоват на открито.
За поезията
Има неща като любовта, националните бедствия или месец май, които упражняват известен натиск върху индивида и ако този натиск е достатъчно силен, обикновено се появява нещо в стихотворна форма. Националните бедтвия и любовта са били редки явления в моя живот, пък и не винаги съм се поддавал на месец май.
Моят пръв бисер предизвика неблагоприятни отзиви, въпреки че на времето го смятах за изключитемо уместен. В бели стихове, той бе „публикуван“ върху една дъсчена тараба. Звучеше горе-долу така:
Гърти обича Том,
а Том обича Гърти.
Това е единствената рожба на моя мозък, която привлече внимание и уби желанието ми да издавам по-късните си произведения.
За късия разказ
Въпреки че от времето, когато посещавах вашите часове по писане на разкази в Станфорд, са минали може би хиляда години, помня всичко много отчетливо. Бях буден, мозъкът ми кипеше и чаках да попия от вас тайната формула на писане на добри къси разкази, дори на много добри къси разкази.
Вие много бързо разбихте тази илюзия. Единственият начин да се напише добър къс разказ, казвахте, е да се напише добър къс разказ. Само след като веднъж е написан, той може да се разглоби, за да се види как точно е направен. Това е най-трудната форма, ни казахте вие, и доказателството е в това, че на света има много малко истински хубави къси разкази.
Основното правило, което ни дадохте, бе просто и покъртително. За да бъде сполчлив един разказ, той трябва да предава нещо от писателя на читателя, а силата, с която го предава, е мярката за неговото съвършенство. Други правила, казвахте вие, няма. Разказът може да бъде за каквото и да е, да използва всякакви средства и техники, стига само да въздейства.
Като подточка на това правило вие особено държахте писателят да знае какво иска да каже, с други думи, да знае за какво разказва. За упражнение трябваше да свеждаме основната идея на разказа до едно изречение, защото само тогава можело да я разберем дотолкова, че да я развием до три, шест или десет хиляди думи.
Ето това беше вълшебната формула, тайният ключ. Това беше всичко, с което ни изпратихте по тъжния и самотен път на писателя. И сигурно ние самите сме се превърнали в катастрофално лоши разкази. И ако аз се бях надявал да бъда открит в разцвета на своето съвършенство, оценките, които поставихте на моите усилия, ме отрезвиха много скоро. И ако считах вашите упреци за неправи, то дълги години след това мнението на редакторите беше на ваша, а не на моя страна.
Изглеждаше нечестно. Благодарение на обучението при вас можех да прочета един хубав разказ и дори да разбера как е направен. Защо обаче аз самият не можех да го напиша? Но не можех вероятно защото не трябва да иам два еднакви разказа. През тези години написах много разкази, но все още не зна по какъв начин да се залавям за тях, освен да седна, да ги напиша и да си опитам късмета.
Ако има някаква тайна в писането на разкази, а аз съм убеден, че има, то никой досега не е успял да я сведе до рецепта, която да се предава от ръка на ръка. Изглежда, формулата лежи единствено в болезнената потребност на писателя да каже на читателя нещо, което смята за значително. Ако писателят чувствува тази потребност, то той все някога ще намери начин да я предаде.
Да прецениш един разказ, след като е нписан, не е трудно, но написването му дори и след толкова години ме плаши до смърт. Дори бих си позволил да кажа, че писател, който не се страхува, твърде лекомислено не познава далечното и примамливо величие на жанра.
Чудя се дали си спомняте последния съвет, който ми дадохте. Влизахме в разкошеството на богатия и безумен свят на 20-те години, а аз щях да се опитам да стана писател.
Вие ми казахте: „Ще ти трябва много време, а ти нямаш пари. Може би ще бъде по-добре да заминеш за Европа.“
„Защо?“ – попитах аз.
„Защото в Европа бедността е нещастие, а в Америка позор. Не зная ще можеш ли да понесеш позора да си беден.“
Скоро след това ни обхвана кризата. Тогава всички бяха бедни и бедността престана да бъде позор. Така че не можах да разбера дали ще мога да го понеса. Но за едно нещо бяхте права, Идит. Отне ми време – много време. И до ден днешен все така продължава, не става по-лесно, точно както ми бяхте казали.
За посредственото писане
Струва ми се, че ръкописът „Убийство при пълнолуние“, приложен в този пакет, е достатъчно красноречив. От известно време съм задлъжнял, а това ме потиска.
Съвсем ясно е, че хората не искат да купуват написаното от мен. Следователно, за да си набавя необходимите пари, трябва да пиша онова, което се харесва. С други думи, трябва да жертвам своята писателска съвест в името на личната си чест. Помни това, когато този ръкопис започне да те дразни. Помни, че мен ме дразни много повече, отколкото теб.
Конрад казва, че на пазара вървят само два вида неща, най-хубавите и най-лошите. Усилията ми напоследък показаха, че все още не съм способен да напиша най-хубавото. Не се съмнявам, че ще успея в бъдеще, но в този момент не мога. Остава да се види дали мога да напиша най-лошото.
Искам да ти кажан якои неща за приложения ръкопис. Написах го всичко на всичко за девет дни. Дължината му е около три хиляди думи. Две седмици отидоха за преписването му на машина. Наблъсках всички евтини номера, за които бях чувал, и за да придобие все пак приличен вид, му придадох леко пародиен тон. Никой освен жена ми и моите близки не знае, че аз съм го писал, и никой друг освен теб няма да научи. Не виждам нищо лошо в това да използвм псевдоним. Псевдонимът, който съм си избрал, е Питър Пим.
Историята е логически по-добре издържана от много други; неразгадаемите ситуации са според мен в умерено количество. Пародийните моменти, които сложих само за да не повръщам всеки път, когато сядам пред машината, могат да се изхвърлят.
За обема
В повечето случаи се смята, че дебелата книга е много по-значителна и притежава много по-голяма тежест, отколкото тънката. Има изключения, разбира се, но почти винаги това се оказва вярно. Опитвал съм се да намеря смислено обяснение и най-накрая стигнах до собствена теория за разума. Човешкият мозък, особено в наше време, е разстройван, объркван и пробождан от хиляди дребни неща, като почнеш от данъците, страха от войната и стигнеш до цената на месото. Всички те взети заедно, обикновено водят до семейни скандали, тъй като това е най-лесният начин да се освободиш от вътрешното безпокойство. А сега си представете книгата като клин, вбит в личния живот на човека. Тънката книга се вбива и се измъква за кратко време. Възможно е такъв клин да просветли мозъка и да го подтикне към работа, преди да е бил измъкнат, оставяйки след себе си трептящи нерви и разскъсана тъкан. Дебелата книга от своя страна влиза много бавно и ако е дошла навреме, се задържа на едно място. Вместо да разкъса и да се оттегли, дебелата книга позволява на мозъчните клетки да се пренаредят плътно около клина. Нека да азрешим тази аналогия. Когато бързо вкараме и изкараме клина, мозъкът се стреми да се възстанови такъв, какъвто е бил преди атаката. При дебелата книга този оздравителен процес се съсредоточава по очертанията на клина и когато го извадим и оставим книгата, умът вече никога не може да бъде такъв, какъвто е бил преди. Това е моята теория и тя може би обяснява по-голямото значение на дебелата книга. Ако това е вярно, дебелата книга, макар и не толкова добра, има винаги по-силно въздействие, отколкото и най-добрият разказ.
За героите
Трудно е да отвориш човека и да погледнеш вътре в него. Има дори нотка на съвсем разбираемо нежелание да се ровиш в личните неа на човека, но писателите и детективите не могат да си позволят този лукс. В книгата „На изток от рая“ съм се поровил в душите на доста хора, някои от които малко ще ми се пораззсърдят. Но нищо не мога да направя. В момента не мога да се сетя за никоя друга работа, която да изисква концентрация толкова дълго време, както големият роман.
Понякога си представям човека като зловонна джунгла, пълна с чудовища, демони и малки светлинки. Рисковано място да се разшеташ, наподобяващо отчасти онези панаирджийски „тунели на ужаса“, където отвсякъде с писък изкачат разни „неща“. Толкова есто са ме обвинявали, че пиша за ненормални хора.
Би било голяма подигравка с хората, населяващи моята книга, ако ги оставя да ме чакат, абстрактни и сухи. Ако ме тормозят и правят каквото си искат, затварям ги в някоя каца. Не могат да мръднат, докато не хвана молива. Замръзват, превръщат се в лед, стоят на един крак, със същата усмивка, с която са били вчера, когато съм прекъснал да пиша.
За намеренията
В най-добрия случай писането е много глупава работа. Има нещо определено смешно в това да рисуваш картина на живота. А още по-смешно е, че за да можеш да нарисуваш тази картина, трябва да се оттеглиш от него за известно време. И трето, трябва да деформираш собствения си начин на живот, за да можеш в известен смисъл да наподобиш нормалното в живота на другите. След като вече си преминал през цялата тази глупост, написаното може да се окаже само бледа сянка. Къртовска работа! Родилните мъки на планината, стенания и напрежение, за да се роди най-алкият от всички гризачи! А най-голямата от всички глупости е,че за да осъществи това писателят е длъжен да вярва, че вършу най-важното нещо на света. Трябва да се придържа към илюзията си дори тогава, когато знае, че е лъжлива. Иначе онова, от което би могло да излезе нещо, няма да струва и пукната пара.
Това е прелюдия към страха и несигурността, които се стоварват върху човека, докато вършейки своята глупава работа, той започва да си мисли, че сигурно е луд, след като е толкова самотен. Щом като онова, с което се занимава, си струва, защо да не го вършат повече хора? Въпроси! Във всеки случай писането изглежда отчайващо безсмислена и по всяка вероятност комична за страничния наблюдател дейност. Интелигентните хора гледат да живеят живота си на колкото е възможно по-установено равнище – мъчат се да бъдат добри, но ако не са, не се притесняват, поддържат онези мнения, които са им удобни и вдъхват увереност, а другите отхвърлят. Те умират в удожен момент, без да са изпитвали разкъсващата болка на неуспеха, защото само онзи, който не се е опитал да постигне нещо, не е претърпявал неуспех. Те са много по-интелигентни от другите, които се разкъсват на парчета заради някакви глупости.
Сега в литературата е модно всеки човек да бъде победен и сломен. Аз не вярвам, че могат да се унищожат всички хора. Мога да назова десетина, които са останали несломени и чрез които светът живее и до днес. За духа важи същото, което важи и за битките – победените се забравят и в хода на историята остават само победителите. Съвременните писатели, дори и аз, са склонни да възхвалят унищожението на духа и бог ни е свидетел, че това съвсем не се случва рядко. Надеждата обаче е там, че понякога духът оцелява.
Жалко, че не гледаме на тези неща с повече чувство за хумор. В края на краищата книгата си е книга и никога не създава, нито разрушава светове. Но изведнъж тя придобива огромно значение. Това е най-същественото, струва ми се. Торният бръмбар тярбва да е убеден, че най-важното нещо в живота му е да търкаля своята топчица, а играчът на гол не би постигнал нищо, ако за него удрянето на малката топка не е всичко на този свят. Така и аз трябва да съм убеден, че книгата е рядко събитие, но все пак да виждам и нещо смешно в това. Иначе не мога. Разказът трябва да се развива и развива. Като механизъм, който, пуснат веднъж в действие, трябва да извърши определени неща и да трака на края.
За писателския занаят
Крайно време е да се заема с книгата. Достатъчно се разтакавах. Но ми беше полезно. Още нямам представа какво ще бъде темпото. То ще зависи от много неща. Смятам обаче, че ще бъде постоянно. Изминах дългите и характерни кривулици. Пристъпвам с истински страх. Трябва да забравя дори това, че ми се иска да стане хубава книга. Тези неща принадлежат на подготвителния период. Щом веднъж се почне, единствената цел трябва да бъде да се напише. Всичко е тихо и спокойно. Всичко си е на мястото. Състоянието и отношението са много важни. И тъй като тези неща ще продължават да бъдат важни дълго време, трябва да ги превърнем почти в свой начин на живот, в мисловен навик, за да не може после никой да каже, че не се е намерил, защото се е загубил. Последен отскок от трамплина, последен поглед в басейна. Време е да се хвърлим във водата. Наистина е време.
Както винаги, страхувам се да напиша първия ред. Ужасът, магията, молитвите, взискателността и нерешителността, които те обземат, са изумителни. Струва ти се, че думите са не само неизличими, но се разтварят върху листа, както боя във вода, и оцветяват всичко около себе си. Тайнствен и необикновен е занаятът на писането. От момента на изобретяването му досега няма почти никакъв прогрес. „Книгата на Мъртвите“ е толкова хубава и на такова високо равнище, както и от тях. И въпреки тази липса на онаследена бляскавост стотици хиляди хора са в моето положение, молейки се трескаво да се освободят от своята словесна агония.
Преди много години разбрах, че началото не може да предскаже края. Ето например гледам тази страница. Началото е нескопосано, недообработено, моливите са се чупили на всеки ред, прилича на опитна мишка, просната и разкъсана с много нерви и страх. И само след половин час всичко се е изгладило и е станало много по-добро.
Няма да е зле да се върна към днешната си работа. Пълна е с чудатости и тайнства, които ще се врежат дълбоко в подсъзнанието, както онези първи разкази, които пишех в началото. Те и всичко останало, което съм писал, че подготвиха за тази книга.
Често съм си мислил, че това е може би последната ми книга. Не исках точно това да кажа, защото, докато съм жив, ще пиша. Но ми се ще да я напиша така, сякаш е последната ми книга. Като че ли всяка книга трябва да се пише по този начин.
Надявам се, ще успея да задържа юздите и в същото време да докарам работата дотам, че всичко да изглежда като написано случайно. Ще бъде трудно, но трябва да се справя. Ще трябва така плавно да въвеждам читателя в повествованието, че да не е наясно какво става, докато сам не се оплете. Това е причината за небрежния, почти лекомислен тон. Все едно, че поставяш капан за лисици, и разигравайки пантомима, се преструваш, че не знаеш за съществуването нито на лисици, нито на капани в околността.
Разделям се на трима души. Знам как изглеждат. Единият размишлява, другият критикува, а третият се опитва да намери съотношението. Обикновено се стига до бой, но от този бой се ражда работата ми за цяла седмица. Всичко се води в главата ми във формата на диалог. Много особено усещане. При подобни обстоятелства може да се приеме за симптом на шизофрения, но като работна техника съвсем не ми се вижда лошо.
Чувствувам как творческите сокове се втурват нагоре, търсейки отдушник, както семето се стича от всички ъгълчета на човека и се пробива път навън. Надявам се, че ще стане нещо красиво и истинско (пак както при съвокупление), и това е всичко. Дори и да знам, че от тази книга няма да излезе нищо, пак бих я написал. Според мен различните организми трябва по различен начин, със звук или жест, да символизират радостта на съзиданието – цъфтежа. И ако това е така, то хората също трябва да имат свои отделни начини – едни да се смеят, други да строят, трети да разрушават, а четвърти, създавайки, да се самоунищожават. Това не може да се обясни. У мен това радостно чувство има два отдушника – единият е силната любов към неописуемо желаното и сладостно женско тяло и вторият – листът хартия и перодръжката или моливът. И като си помислиш само какво са този лист хартия, моливът и изплъзващите се думи! Нищо други, освен отприщване на радостта, викът на красотата, приливът на чистия благослов на сътворението. И често думите не съответстват на чувствата, освен понякога, по сила. Тъй че човек, преизпълнен с тази радост, може да пише с жар и страст и за тъжни неща – за умиращата хубост или за унищожението на приказен град – и само силата на въздействието може да докаже какви са били силата и красотата на чувството.
Моята работа не коагулира. Прилича на сурово яйце върху кухненски под. Влудява ме. Сега наистина ще се опитам, но се страхувам, че самото усилие ще лиши книгата от душа. Не знам отде дойде тая чума, но знам, че не е от сега.
Работим прекалено много в собствения си мрак и знаем малко за това, което вършим. Аз си мисля, че знам по-добре от други писатели какво върша, но то пак е много малко.
Ужасявам се да сложа край на книгата от страх да не би това да бъде и моят край.
Изведнъж започвам да се чувствувам особено самотен. Сигурно ме е страх. Страхът, че не съм постигнал онова, към което съм се стремял в началото, ме връхлита в края на всяка книга. Съвсем нормално, като дишането.
Скоро книгата ще свърши и повече няма да ми принадлежи. Други хора ще я поемат и притежават и тя ще се разнесе, сякаш никога не е била част от мен. Ненавиждам този момент, защото човек не може да го спре, все едно да крещи за сбогом някому, който заминава с автобус, от чийто ревящ мотор нищо не може да се чуе.
Вашият коментар