Живели в древен Китай трима будистки монаси, които обикаляли селищата в своята общност и помагали на хората да намерят просветление. Имали свой собствен метод: пристигали в някой град или село и отивали на главния площад, където обикновено се намирало тържището. Заставали сред хората и започнали да се смеят силно.
Минувачите ги гледали учудено, но те не преставали да се смеят. Много често някой ги питал: ,,На какво се смеете?“. Монасите спирали за малко да се смеят… споглеждали се и после, сочейки с пръст човека, който ги бил попитал, отново се заливали от смях. И винаги се случвало едно и също: хората, които в началото се събирали около тях, за да ги гледат как се смеят, накрая се заразявали от смеха им и – първо тихичко, а накрая неудържимо – започвали да се смеят с тях.
Разказват, че след като се посмеели известно време, хората забравяли, че са на пазара, че са дошли да купуват, и всички се смеели, и нищо не било в състояние да помрачи деня. Когато слънцето се скриело, хората се разотивали по домовете си; но вече не били същите, вече били просветлени. Тогава монасите нарамвали вързопите си и потегляли към следващото село.
Славата на монасите се носел из цял Китай. Когато в някое селище научавали за предстоящото посещение на монасите, хората се събирали на пазара още от предната вечер, за да ги чакат.
Веднъж обаче, на влизане в някакво село, един от монасите внезапно умрял. ,,Да ги видим сега двамата, които остават, дали ще имат желание да се смеят…“ – казали някои.
В този ден на площада се стекли много хора, едни – за да се позабавляват със скръбта на смеещите се монаси, други – за да споделят с тях болката, която сигурно изпитвали. Каква била изненадата им, когато заварили двамата монаси, застанали до тялото си на умрелия си другар…гръмко да се смеят! Сочели мъртвеца с пръст, споглеждали се и продължавали да се превиват от смях.
,,Побъркали са се от мъка – казали хората.
– Бива да се смееш заради самото смеене, но това е прекалено, тук има мъртвец, няма причина за веселие.“
Монасите отвърнали през тях: ,,Вие не разбирате…той спечели…той спечели“. И продължили да се смеят.
Хората се споглеждали с недоумение. Едва сдържайки смеха си, монасите добавили: ,,Като идвахме насам, се обзаложихме… кой ще умре пръв… С другаря ми казвахме, че е мой ред… защото съм много по – възрастен от тях двамата, но той… той твърдеше, че …ще бъде избраникът… и спечели, разбирате ли?… Той спечели…“. И отново се разсмели.
,,Наистина са полудели – – казали хората.- Трябва ние да се погрижим за погребението, тези двамата не са на себе си.“
Неколцина души се приближили до мъртвеца и понечили да вдигнат тялото, за да го измият и намажат с благовония, преди да го изгорят на погребалната клада, какъвто бил обичаят по онова време и на онова място.
,,Не го докосвайте! – извикали монасите, като продължавали да се смеят. – Не го докосвайте…имаме писмо от него… той искаше след смъртта му да го изгорят на кладата така… както е… всичко е написано… той спечели… той спечели.“
Монасите се смеели сами сред всеобщото изумление. Кметът на селото взел писмото, потвърдил последното желание на покойника и дал необходимите разпореждания, за да бъде изпълнено. Всички започнали да носят клони и дърва за кладата, а през това време монасите ги гледали и им се смеели. Когато кладата била готова, вдигнали от земята бездиханното тяло на монаха и го положили на върха на огромната купчина от клони, издигната на площада. Кметът казал две – три думи, които никой не е чул, и запалил кладата. Някои от присъстващите плачели мълчаливо, а монасите се превивали от смях.
Внезапно се случило нещо странно. От горящото тяло излетяла жълта звезда към небето и избухнала във въздуха с оглушителен пукот. После други блестящи комети изпълнили със светлина тялото, гърмящи бомбички заразпръсквали искри към небето и кладата се превърнала в невъобразимо зрелище от светлини, които се издигали и се въртели с фантастични цветове и звуци, променящи се при всяко избухване. А двамата монаси ги приветствали, смеели се и викали: ,,Браво… Браво!“.
И тогава се случило. Първо децата, после младежите и накрая старците започнали да се смеят и да се радват. Останалите опитали да се сдържат и да възпрат онези, които се смеели, но скоро и те се разсмели.
Народът за пореден път получил просветление. По някаква незнайна причина смеещият се монах предчувствал, че краят му наближава, и преди да умре, скрил в дрехите си огромно количество фойерверки, за да избухнат на кладата – това била последната му шега, последната му насмешка над смъртта и болката, последният урок на будисткия учител:
Животът не свършва, животът само се ражда отново и отново.
И просветленият народ… се смеел ли, смеел.
Из „Пътят на самозависимостта“
Вашият коментар