Боли ме от гнева ти,
от тъгата ти,
от огорчението.
Това, от което ме боли най-много,
е твоето мълчание,
криенето ти от мен,
всичките неистински „не знам“.
Като в онова танго,
„аз те търся и не те намирам“.
Претекст ли търсиш, за да си далеч от мен?
Забрави ли, че аз изкачвам най-високи върхове
само с мисълта за теб?
Когато теб те няма,
игрите на жмичка
и препятствията,
и споренето с гордостта ти
така ме изморяват.
Не ми се хлопа по вратата, която
и двамата жадуваме да се отвори,
но ти, не знам защо, подпираш.
Смущението ти е лъжа, но не и задръжките ти.
„Времето“ ти е лъжа, но не и гордостта ти.
Омразата ти е лъжа, но не и твоето безсилие.
Постъпките ти са лъжа, но не и чувствата ти.
Аз съм като слепеца
от поемата на Рафаел Леон
„разплакано размахал кътпа,
без да знае, че влакът
отпътувал е отдавна…“
Ела! Отвори ми! Говори! Гневи се!
Аз съм тук!
Из „Писма до Клаудия“ на Хорхе Букай.
Вашият коментар