През есента на 2012 г. галерията „Кърв“ в центъра на „Барбикан“ в Лондон показа арт-инсталация, наречена „Дъждовна стая“ (Rainy Room), създадена от студиото за съвременно изкуство RAndom International. Следващото лято инсталацията бе преместена нюйоркския Музей на модерното изкуство. „Дъждовната стая“ е покрито пространство с площ от 100 квадратни метра, от чийто таван се стича дъжд. Все едно в стаята ви вали. Когато прекосявате стаята, дъждът около тялото ви спира да вали благодарение на сензорите, които следят движенията ви.
Хората в двата града чакаха по дванайсет часа, за да видят инсталацията, но посетителите в Лондон прекарваха средно седем минути в нея, докато мнозина нюйоркчани – макар музеят да бе помолил гостите да ограничават престоя си до десет минути и служителите дори потупваха вежливо по рамото онези, които се бяха отплеснали – оставаха по четиресет и пет и повече минути. И двата града са еднакво космополитни. Не мисля, че лондончани се интересуват по-малко от модерното изкуство в сравнение с нюйоркчани. Защо тогава се бе получила тази разлика?
В Лондон изложбата бе безплатна, докато в Ню Йорк посещението й струваше 25 долара. В допълнение към онова, което научихме в глава 7 – когато професорите Диси и Райън откриха, че вътрешната мотивация и производителност спадат, когато започнете да плащате на някого, за да свърши нещо – започнете ли да събирате такса за нещо, хората променят отношението си към него. Те искат „да получават онова, за което са си платили“. Без изобщо да има подобно намерение и въпреки призивите към посетителите да ограничат престоя си, ръководството на Музея за модерно изкуство стимулира точно такъв тип поведение, каквото се е надявало да избегне.
Из „Новите правила“ на Ласло Бок.
Вашият коментар