Актьорът

Последен спектакъл. Актьорът се покланя под шумни аплодисменти. Завесите падат в съвършен завършек. Край на представлението.

Сега той е зад сцената. Оттегля се на гребена на вълната. Край на актьорството!

Сцената вече не е за него. Дъсченият й, скърцащ под, дращи чувствителния му слух. Из нея стъпките на изтънчените лъжци и на крепителите на правдата му звучат еднакво.

Как да отличи едните от другите? Словото не помага – оръжието е в техните уста. Научиха се да залагат капани – с думи и без думи. Усъвършенстват се в лова и стават все по-умели – стъпка по стъпка напредват в сценичната игра.

Думи без дела – артистът знае добре цената им. Изигралите безупречно ролята си се радват на възторжена публика в неспирни ръкопляскания.

Ала него овациите не го трогват, не го изпълват – нещо му липсва.

Беше време… Случайните подвиквания изменяха посоката, заглушаваха вътрешния глас. Но вече не – сега той е различен, съвсем друг човек. Дал си е време – за размисъл, за медитация, за всичко. Помислите го понасят в Сахара.

Пустинният вятър заглажда като с нагорещена ютия нащърбените дюни, и продължава по пътя си. Колебанията отмират. Полъхва съдбоносна неустрашимост. Страховете залязват. Маските падат. Животът приижда на бурни вълни и прегазва всяка стена – събаря скали и вятърни мелници. Небето трещи. Из засетите със златни класове ниви танцуват бляскави красавици-светкавици. Тъмните облаци се разотиват и блясва слънчице. Из речните корита потича чудотворна вода. Жаден е, отпива от нея. Тя се разлива из гърдите му като… музика. Нежна клавишна музика от класическо пиано с акорди от акустична китара. Прекрасно е! Просто прекрасно!

Звуците се сливат в изящна мелодия, която е търсел цял живот. Нирвана. В него царуват радостта и хармонията, щастлив е и все по-жив!

Събужда се от транса. Към себе си: „- Добро утро“. Пробуден е и вече знае – защо да търси готов път?

Проправя собствена пътека, оставяйки след себе си стъпки – дълбоки следи, по които да бъде открит от онези, които желае да го намерят – други като него.

Сърцето зазвучава в радостна симфония. Последната капчица меланхолия изкапва.

Вярва в безграничните си сили. Той е Бог, свой собствен Бог.

Избива армии от стонове, срива крепости от тъги, заравя наслоили се отровни чувства в черна кладенчова бездънна яма, от която изход няма.

Животът едва сега започва – след края.

Следва Ново начало. И Вятърът… Този топъл повей… Грапавините… Нито помен от тях. Излекувани рани и аплодисменти. Той си ръкопляска – за пример на безброй безлики зрители в няма публика – бездушна и безчовечна.

Но странно… Вместо да стихнат…. аплодисментите се удвояват… утрояват… учетворяват… в аритметична прогресия, стават все по-бурни и все по-силни…

Лицата се проясняват. Мъглата, скрила ги доскоро, се връща в убежището си.

Отново зазвучава музика, но този път не само в съзнанието му, а и наяве.

Пеят мембраните на тонколоните, пее и той, запява и публиката.

И всички празнуват последния спектакъл на актьора.