Любими фрази, мисли, цитати (2010-2015)

• Жив съм! Вдишвам своите колебания.
• Ще ти го кажа само с очите си. Те единствени могат да съберат всичко, което искам да ти кажа, но не мога. – „Обичам те!“…
• Това е огън. Прегърни го, но внимавай да не се опариш.
• Прометей не просто донася огъня, той е самият огън.
• Докато сме живи, ще се надяваме.
• Животът не е поредица от и…и…и…, животът е поредица от или… или… или…
• Животът никому не е обещавано да бъде лесен, да сбъдне мечтите му. Затова „често, за да живееш, е нужно много повече мъжество, отколкото, за да умреш.“ Нашият жизнен път е низ от изпитания
• Напоследък много хора се отказаха да живеят. Не се отегчават, не плачат, просто стоят в очакване да мине времето. Те не приеха предизвикателствата на живота и животът повече не им отправя предизвикателства. Ти рискуваш да станеш като тях – съпротивлявай се, посрещни смело това, което ти поднася животът, не се отказвай!

Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!
Къде е плочката ми да запиша,
че някой може да ти се усмихва
и пак да е злодей! Поне у нас,
във Дания, това се случва.

• Смъртта трябва да бъде опитомена, защото „то доброто и злото заедно вървят“.

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

• Човекът! какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си, колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения…
• Има и хора, които дори не осъзнават как жонглират с маските, защото фалшът е тяхна естествена природа. Те са конформисти, които искат да се харесват на всекиго. В зависимост с кого общуват, те слагат поредната маска.
• Доминото крие очите, променя лицето, но тялото показва кой е човекът.

Плачът не е позорен или срамен,
протест е той срещу света
на човека, чувстващ се измамен,
изгубващ безнадеждно своята следа.

И когато тихичко нощес,
някой от сълзи си онемее,
спомни си, че ти казвам днес,
който плаче, той живее.

• Сълзите, драги мои, са пространство на безмерна мъка, стон, молба, те нямат смисъл, постоянство, знак са само за човешката тъга.
• Истинският приятел знае думите на твоята песен и е готов да ти помогне да я запееш, когато забравиш текста.
• Дрехите, сами по себе си, също са вид маски.
• Собственото ни аз е зад маската, но ако я носим продължително, рискуваме да избягаме от себе си и да се стопим в нямото безбагрие на обкръжаващия ни свят.
• Моят любим цитат е антицитатът на всички цитати. Не обичам да цитирам. Мечтая си да мълча с теб на един език.
• Думите не се променят – ние се променяме чрез тях.
• Цитатът е предъвкан десерт, бил в устата на много хора. И във всеки е оживявал различно.
• Думите са големи пътешественици, стари са като света.
• Когато започнеш да използваш думите, за да изразиш състоянието си, сякаш се опитваш да изсипеш цяла лавина от чувства в … лъжичка.
• С думи не можеш да спреш света.
• Нещата мълчат различно, проговорят ли, казват едно и също.
• Езикът е национална ценност, която не можем да си позволим да изгубим. Трябва да се вслушаме в мелодията му, да преоткрием красотата, която за съжаление сме забравили! Процесът на себеосъзнаване е дълъг, но това не бива да ни спира. Не бива да ни спират и предразсъдъците или пък чувството на обреченост, на безизходица.
• Няма магия, по-силна от магията на думите. Няма красота, по-величествена от красотата на словото..
• Политиците са спрели да уважават езика си, а това означава, че не уважават и народа си. Институцията, която се предполага, че трябва да защитава интересите ни и да подобрява качеството ни на живот, се подиграва с националното ни богатство. На една такава институция не може и не трябва да се има доверие.
• Езикът, който се използва за писане, е наречен „шльокавица“ и се състои от български думи, написани с латински букви’Този „модерен“ български е една от най-големите обиди, понасяни на роднта ни книжовност.
• Човешкият живот започва с поезия – детски плач. С годините обаче плачът се променя и поезията не остава същата.
• Поезията е преди всичко изкуството да твориш.
• В математиката няма нищо друго, освен поезия.
• Словото е непреходно, то е първоначало в човешкото познание.
• Човешкият живот започва с поезия – детски плач. И човек отваря очи, за да посрещне наоколо света, да го разгледа и опознае и най-накрая – да си избере пътя, по който да поеме.
• Във всяка област на човешкото познание се крие бездна от поезия.

Глух човек спря млада мома на пътя.
– Моме, попей ми, аз няма да те чуя,
но ще стоплиш ти така замръзващата ми душа.
Момата спря и се замисли.
– Що ли иска странника сега,
да му пея, като няма да ме чуе?
И запя тя песен блага,
чак и хората се спряха,
слушаха я и се дивяха,
на гласа, на красотата.
От очите морни на момата
се отдели там, самотна, тя – сълзата,
че видя тя, що е искал да му пее,
потънал плавно в съня си сетен
човекът глух, усетил, заслужил е
поне една последна песен…

• …вечно и свято е само мъртвото, живото живее в грях.
• Че камъкът не страда. Безчувствем, силен, прям, чакащ бъдеща награда, студен и вечно сам.
• Обичта в омраза превърни и всичко черно да пустее. Сърцето, казвам ти, със камък замени. Пред камъка и болката немее.
• Домът се свързва с всичко родно до сърцето на човека. Прагът символизира прехода от външното пространство, където човекът е незащитен, към вътрешното духовно пространство.
• И до днес кланянето пред лъжливи кумири и примирението е считано за достойнство, а ние предпочитаме да напуснем „тая пуста земя“, но не и да се борим за нея.
• Лъжовното заблуждение, че търпението и послушанието са пътят към спасението, изгаря сърцето на поета, сърце, което е готово да заплати с живота си…
• Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!
• Насладите от любовта са характерни за свободните, жизнелюбиви, уважаващи себе си хора.
• В дните на изпитания словото утвърждава любовта като най-висша ценност.
• Всеки се стреми да оцелее, а когато смъртта е на крачка от човека, дори най-близките са далече от безпомощния.
• Истинският трагизъм се състои не само във физическото унищожение, а и в разрухата на човешкия дух, на способността човекът да носи в себе си милосърдието, състраданието, готовността да подаде ръка на попадналия в беда…
• Ако съм бил макар за кратко време във твоето сърце, поотложи мига на щастието, помъчи се и дишай още мъничко сред този жесток и горък свят, за да разправиш историята ми…
• Да бъдеш или не…
• Всеки пътешественик се изправя пред една и съща пречка – за да довърши своето начинание, той трябва да победите своите предразсъдъци.
• В хода на своя живот всеки от нас ще трябва да се сблъска с най-върлия си враг – самия себе си.
• Тези, които обичаме, ни нараняват най-много.
• Накъде? В държава, в която човеците миришат на отлежал терпентин, а чувствата са засъхнали бои?
• Такива сълзи падат върху земята, за да се въздигнат до небето.
• За да се сдобие с пари и власт, човек трябва да се откаже от мечтите си за неопетнен живот и честен труд.
• В този свят няма място за благородни чувства и общочовешки морални принципи.
• Сега и завинаги ще се опитвам да постигам мечтите си със задружност, не се пренебрегване на околните, защото победата, ранна или късна, е сладка, когато е споделена.
• Обединението е нещото, което дава криле на поривите, то е нещото, което никой не трябва да си позволява да потъпква, тъй като само с братска подкрепа човек може да стигне далеч.
• Този, който си въобразява, че ще се справи без другите хора, много греши; но този, който си мисли, че другите не могат без него, греши още повече.
• Човек, разбрал посланието на своя живот, устремил поглед към целите си, ще достигне бързо до тях.
• Любовта – това е най-могъщата сила на земята, причината да заживеем, магията, която ни прави хора. Да обичаш някого означава понякога да забравиш собствените си интереси, да правиш компромиси в името на другия, тоест да забравиш егоизма – злото, което тегли към низкото в човешката душа. А любовта винаги поражда радост. А да даваш радост, е най-магичното човешко чувство, което осмисля твоето съществуване.
• Мечтите са неразривна част от нашето цяло. Ако не мечтаеш, значи не живееш истински.
• Ако искаш да вървиш бързо – върви сам, ако искаш да стигнеш далеч – върви заедно с другите.
• Доброто литературно произведение е, тъй да речем, живо творение. То е нещо преживяно, то е резен от живота.
• Всичко, което можеш да си представиш, е истинско!
• Литературата е не само книгата, която можем да прочетем в свободното си време. Тя изисква истинско вникване и задълбочаване. Защото само ако имаме очи за красотата, ще можем да я видим. Там ще открием както безброй светове, така и само един единствен.
• Литературата е една ярка палитра от съдби, В нея можеш да избягаш и да намериш себе си, в нея можеш да се потопиш и да откриеш безброй светове. Тя е тази, която ти показва живота такъв, какъвто е, а именно през очите на милиони хора. Литературата е тъй значина за нас поради факта, че тя ни „отвлича“ от всекидневието, за да ни научи на изкуството, наречено Живот.
• Всеки има свои идеали. Но може ли чудака Дон Кихот, но може ли, ви питам, да не ви запали по обагрения със мечти живот?
• Колко хора в днешни дни могат да кажат за себе си „Аз съм човек“? И дали не сме забравили какво означава думата „човек“?
• Тя си взе отпуск и реши никога повече да не отлага щастието, защото утрешното никога не може да се мери с днешното.
• – Нищо не преследват – рече стрелочникът. Спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носове в стъклата.
• Само децата знаят какво търсят – каза малкият принц. – Те губят време за една парцалена кукла и тя става много важна, и ако им я вземат, плачат… – Щастливци – каза стрелочникът.
• Писането не е занаят, то не се учи. Има два единствени най-прости и верни пътя, за да се осъществи писателския талант, когато го има. Първо, нужно е огромно желание, в истинския творец писането е вътрешна, духовна потребност, повличаща и неосъзната като дишането, нужна е къртовска работа, много часове, прекарани в самота над белия лист, когато на базата опит-грешка писателят сам намира и постепенно изгражда своя единствен, прекрасен и неповторим свят. И второ, необходимо е всеотдайно, непрекъснато четене на най-доброто, създадено в българската и в световната литература. Магията на четенето се състои в това, че в този вълнуващ процес читателят дописва книгата, той я възприема със своето лично въображение и я доизмисля, досътворява я според собствената си чувствителнот, възраст и духовна опитност. По тази причини фиксираният, непроменлив текст в един роман е всъщност безкраен, той се разраства и мултиплицира според броя на читателите, които са преминали през него.
• Човекът сменя маските си, за да прикрие своята колебливост, неустойчивост, собствената си ранима същност.
• Цялата емоционалност на човека, неговите надежди, копнения и житейски стратегии са потопени в езика и се изразяват чрез него. Дори усещането ни за национална принадлежност, истинската ни родина е езикът. Носталгията на изгнаника, на емигранта не произлиза от някакъв сантиментален спомен или от видението на съхранен в детството пейзаж, тъгата на обезродения е нарастваща и постоянна, защото на него му липсва словесната среда, майчинската, утробната приютеност на езика.
• Ние познаваме другите, себе си и света чрез езика, колкото по-красиво и богато наименуваме нещата, толкова по-необикновен, емоционален и богат ще бъде светът, в който живеем. С помощта на езика ние не просто мислим, но и чувстваме, не само запомняме, но и превръщаме себе си в индивидуалност, в нещо единствено, в неповторима духовност, в памет.
• Това, което не е назовано, не е изказано, не е изразено чрез човешкото въображение и енергията на думите, то реално и не съществува. В Словото ние се намираме и се забравяме, докосваме се и се проумяваме, хулим се и си прощаваме, чрез Словото властваме, превръщаме материалното Битие в духовност, в национална памет, във всеприсъствие и незабрава. Колкото и да звучи измислено, но човекът и неговият живот са това, което може да бъде разказано за тях с думи, което сме способни и успели да превърнем в Слово.

---

• Безсилен е и кралят най-велик пред силата на злостния език!…
• Хитростта като по-богата винаги е взимала връх над невинността.
• Доброто страх не знае и храбра честността е!
• Бях жаден за живот – затуй умирам, но жаждайки смъртта, живот намирам.
• Възможно ли е скромността да мами по-силно от безсрамната покана?
• Кой е по-виновен : тоз, който съблазнява, или тоз, който оставя се да бъде съблазнен?
• Правото наказва тоз, който се е хванал. За закона е безразлично туй, дали крадецът е съден от крадец.
• Съмненията често са наши врагове. Под техен натиск от опита отказваме се ние и – сбогом на възможния успех!
• Добрите адвокати никога не страдат от липса на клиенти.
• Милостта си е милост въпреки верските спорове.
• Щом не се излъчва нашта добродетел, то все едно че нямаме я.
• След горчилки, както всеки знай, по-сладостен е сладостният край.
• В любовта препятствията само ни пришпорват към повече любов.
• В живота ценността неоценима презира всеки, щом като я има, и късно вижда колко е голяма, когато я потърси, а я няма.
• Улавяй за перчема всеки миг, защото стар съм и крадецът Време с безшумната си стъпка ми задига най-бързите решения.
• Като хвалим, каквото е загубено, ний правим по-остра липсата му.
• Добра жена беше, добра жена! Не се намира лесно сред тревите такава рядка билка!
• Добро е всичко, щом добър е краят.
• Смешник стани – и то е занаят! За всеки има хляб на тоя свят.
• Той има всичко, което липсва на човека с чест, и няма нищо от онова, което честният притежава.
• Лъже с такова красноречие, че истината онемява пред него.
• Човешкият живот е изтъкан от две прежди – добра и лоша. Качествата ни биха се възгордели, ако нямахме слабости, които да ги бичуват, а пороците ни щяха да губят вяра в спасението, ако не ги обнадеждаваха нашите достойнства.
• Колко бурно се радваме понякога на своите загуби!
• Ужасни сме, когато ставаме сами глашатаи на престъпните си помисли!
• Какви същества сме, когато се покажем, каквито сме.
• Не върви да се кълнем в небето, че ще вършим дела, противни нему.
• За да е вярно нещо, трябват не стократни клетви, а един обет, опазен вярно.
• Без свобода няма живот.
• Да имаш за възглавка най-хубавите мисли на света.
• Не съм се вкопчил в живота, та да се боя от смъртта.
• Everything that kills me makes me feel alive!
• Живей здравословно, за да удължиш своето жалко съществуване.
• На кой му пука за мене, та на мене ще ми пука за някой, бе….
• На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. Едно от тия да липсва на водача на тая свята рабпта, то той ще я улайневи, както и да е.
• Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.
• Който се смее вместо да беснее е винаги по-силният!

---

Готфрид Клепербайн е негодник. Представители на този човешко-животински вид се срещат вече и между децата. А това е особено тъжно.

Негодникът се познава по редица признаци. Щом някой е мързелив, а на това отгоре злорад, коварен и лаком, алчен за пари и лъжлив, човек може да се обзаложи сто на сто, че това е негодник. Да направиш порядъчен човек от такъв негодник – това е може би най-трудната задача, която може да се измисли. Истинска дреболия в сравнение с нея е да напълниш сито с вода. Защо е така? Нима ако обясниш някому колко хубаво и благотворно е да бъдеш почтен, той не би трябвало да положи всички усилия, за да стане порядъчен?
Не е ли тъй?

---

• Защото, щом човек не иска да лъже, никаква сила на света не е в състояние да го застави. 
• Ах, приказките са тъй вълнуващи и тъй вълшебни, и изобщо тъй странни – заобяснява Точица. – Просто е удоволствие да ги слушаш!

---

Възрастните си имат свои грижи. И децата си имат свои грижи. Но понякога грижите са по-големи и от децата, и от възрастните, и понеже са толкова големи и широки, хвърлят голяма сянка. Попаднат ли под тая сянка, родителите и децата почват да зъзнат. И когато детето отиде при баща си, за да го попита нещо, той само изръмжава:
– Я ме остави на мира! Главата ми се е надула!
Тогава детето се завира някъде, а бащата се скрива зад вестника си. И когато майката влезе в стаята и запита: „какво се е случило?“, двамата отговарят: „А, нищо особено!“ И с това семейното щастие отива по дяволите.

Други родители пък се карат или като родителите на точица никога не са вкъщи и поверяват децата си на чужди хора, например на някаква си госпожица Андахт. Или на някой друг. И тогава…

Докато пиша това размишление, идва ми изведнъж наум, че всъщност то трябва да се прочете от възрастните. И тъй, задими ли някой път вкъщи пак, отворете тая страница и я подайте на родителите си да я прочетат. Нали? От това няма да има вреда.

---

Харесва ли ви Антон? Аз много го обичам. Но да избяга ей така и да остави майка си, откровено казано, това не ми се нрави много. Докъде щяхме да стигнем, ако всеки, който сгрешеше нещо, вземеше да бяга! Мъчно можем да си го представим. Човек не бива да губи умаси, трябва да го държи на мястото му.

И с други работи става така. Например някое момче получило слаби бележки или пък учителят писал на родителите писмо, или пък някое дете счупило, без да иска, вкъщи скъпа ваза. И колко често след това четем във вестниците: „Избягал от страх да не бъде наказан. Никъде не може да се наери. Родителите се опасяват от най-лошото.“

Не, не бива така! Когато е направил нещо, човек трябва да се овладее и да не бяга от отговорност. Ако толкова се страхува от наказание, по-добре би било предварително да премисли.

Самообладанието е важна, ценна черта. И най-важното: човек може да се приучи към самообладание. За да не се впуска в необмислени постъпки, Александър Велики всеки път броял до тридесет. Великолепна рецепта! Използвайте я винаги, когато стане необходимо.

А още по-добре е да бродите до шестдесет!

---

Помъчете се да разберете колко щастлив е човек, когато прави другите щастливи.

---

Господин Холак Кимна и Точица бързо затича нагоре по стълбите.  Беше още междучасие. Тя се изкачи на първия етаж и запита едно момче къде е учителската стая. То я заведе.
Точица почука. Тъй като никой не отвори, тя почука още веднъж, и то доста силно.
Вратата се отвори. Пред Точица застана едър млад господин, който дъвчеше сандвич.
– Вкусен ли е? – запита Точица.
Той се засмя.
– Какво още искаш да знаеш?
– Имам намерение да говоря с господин Бремзер – обясни тя, – името ми е Поге.
Учителят преглътна залъка си и после каза:
– Ела тогава вътре.
Тя го последва и влязоха в голяма стая с много столове. На всеки от тия столове седеше по един учител и при тази страшно хубава гледка точица получи сърцебиене. Нейният спътник я заведе до прозореца. Там се беше облегнал възрастен дебел учител с безбрежно голо теме.
– Бремзер – каза водачът на Точица, – позволи ми да ти представя госпожица Поге. Тя иска да говори с теб.
После той остави двамата сами.
– С мене ли искаш да говориш? – запита господин Бремзер.
– Да – каза Точица – познавате ли Антон Гаст?
– От моя клас е – заяви господин Бремзер и погледна през прозореца.
– Именно, именно – рече със задоволство Точица. – Виждам вече, е се разбираме.
Господин Бремзер постепенно започна да става любопитен.
– И тъй, какво се е случило с Антон?
– Той е заспал в часа по смятане – заразказва Точица, – за съжаление и домашните му работи не ви харесват вече.
Господин Бремзер кимна и каза:
– Точно така.
В това време към тях се бяха приближили и някои други учители – и те искаха да чуят какво се беше случило.
– Извинявайте, господа – каза Точица, – моля, бихте ли отишли пак по местата си? Трябва да говоря на четири очи с господин Бремзер.
Учителите се разсмяха и отново насядаха по столовете. Но те вече почти не разговаряха помежду си, а наостриха уши.
– Аз съм приятелка на Антон – каза Точица. – Той ми разправи, че ако продължавало тъй, щял сте да пишете на майка му писмо.
– Точно така. А пък днес в час по география беше извадил дори от джоба си една тетрадка и пресмяташе нещо. Писмото за майка му ще замине още днес.
Точица на драго сърце би опитала дали човек може да се огледа в голото теме на господин Бремзер, но сега нямаше време за това.
– Е, добре, тогава слушайте внимателно! – каза тя. – Майката на Антон е много болна. Тя беше в болница, там й изрязаха някакво растение, не, някакъв израстък, и сега вече от седмици лежи в къщи и не може да работи.
– Не знаех това – каза господин Бремзер.
– И тъй, тя сега е на легло и не може да готви. Но нали все пак някой трябва да готви? И знаете ли кой готви? Антон готви. Мога да ви кажа: варени картофи, бъркани яйца и тем подобни работи. Просто великолепно!
– Не знаех – отговори господин Бремзер.
– Освен това тя от седмици насам не може да печели пари. Но нали все пак някой трябва да печели пари? И знаете ли кой печелите парите? Печели ги Антон. Вие, разбира се, не знаехте и това! – Точица се ядоса. – Какво знаете вие всъщност?
Другите учители се разсмяха. Господин Бремзер се изчерви, изчерви се дори голото му теме!
– А как печели пари? – запита той.
– Това не мога да издам – отвърна Точица, – мога да ви кажа само толкова: горкото момче се съсипва денем и нощем. То обича майка си и се труди, готви, печели пари, плаща храната, плаща наема, а когато се подстригва, изплаща на части. Чудя се изобщо, че не спи по време на всичките ви уроци!
Господин Бремзер мълчеше. Другите учители слушаха внимателно. Точица продължаваше с пълна пара.
– А ето вие сядате и пишете на майка му писмо, че момчето било мързеливо. Това вече на нищо не прилича. Ако изпратите писмо, горката жена от уплаха веднага ще се разболее пак! Може би заради вас ще й пораснат още няколко израстъка и отново ще трябва да отиде в болница. Но тогава вече и момчето ще се разболее. Гарантирам ви! Няма да издържи още дълго тоя живот.
Господин Бремзер каза:
– Само не се карай толкова! А защо самият той не ми е разправил това?
– Тук сте прав! – рече Точица. – И аз го запитах, а знаете ли какво ми каза той?
– Какво? – запита учителят, а колегите му, които отново бяха станали от столовете си, образуваха полукръг околол малкото момиче.
– „Предпочитам да си отхапя езика“, тъй ми каза – осведоми го Точица. – Може би е много горд.
Господин Бремзер се дръпна от прозоречната дъска.
– Е добре – рече той, – няма да пиша писмото.
– Правилно – рече Точица. – Вие сте мил човек! Веднага си го помислих и много благодаря!
Учителят я изпрати до вратата.
– И з ти благодаря, детето ми!
– И още нещо – каза Точица, – докато не съм го забравила: да не вземете да кажете на Антон, че съм идвала при вас!
– Нито думичка – отвърна господин Бремзер и погали ръчичката й.
В този миг звънецът удари, занятията започнаха отново.

---

Неотдавна бях на панаира в град Рощок. Улиците, които се спущаха стръмно надолу към Варнов, бяха пълни с бараки, а долу на брега имаше въртележки. Понеже всичко беше тъй приятно, шумно, развеселих се и аз. Изправих се до една сергия за захарни изделия и поисках халва за десет пфенига. Беше много вкусна.

Тогава покрай мен мина едно момче с майка си, задърпа жената за ръкава и каза:
– Искам още медени бисквити!
А при това носеше вече под мишницата си пет пакета с медени бисквити. Майка му се престори на глуха. Тогава то се спря, тропна с крак и изграчи:
– Искам медени бисквити!
– Нали имаш вече пет пакета! – каза майка му. – Помисли си само, на бедните деца изобщо не купуват медени бисквити!
Знаете ли какво отговори момчето?
То извика ядосано:
– Какво ме интересуват бедните деца?
Тъй се изплаших, че насмалко щях да глътна халвата наведнъж заедно с хартията. Деца, деца! Как е възможно такова нещо?

---

Веднъж преди около сто и петдесет години най-бедните хора от населението на Париж потеглили за Версай, дето живеели френският крал и жена му. Направили демонстрация – нали знаете какво значи това? Бедните хора се изправили пред двореца и завикали:

– Нямаме хляб! Нямаме хляб!
Толкова зле били.
Кралица Мария-Антоанета стояла на прозореца и запитала едного от висшите офицери:
– Какво искат тия хора?
– Хляб искат, Ваше Величество! – отговорил офицерът – Не им стига хлябът, много са гладни.
Кралицата поклатила учудено глава:
– Не им стига хлябът ли? – запитала тя. – Ами че да ядат тогава сладкиши!

Може би вие мислите, че е кзала това, за да се пошегува с бедните хора? Не, тя просто не е знаела какво е бедност! Мислела, че щом като случайно не достига хляб, тогава може да се ядат сладкиши. Тя не познавала народа, не познавала бедността и една година по-късно я гилотинирали.
Ето докъде е докарало това.

---

• Хубав е Берлин, особено тук на този мост и главно вечер. Колите се носят нагоре по „Фридрихщрасе“. Лампите и прожекторите святкат, а хората се бутат по тротоарите. Влаковете пищят, автобусите боботят, автомобилите свирят с клаксоните си, хората говорят и се смеят. Ех, че живо е това, деца!
• Човек трябва да се научи да изчаква. Любопитството убива радостта.

---

На това място искам да поговоря малко засмелостта. Антон току-що удари две плесници на едно момче, което е по-голямо от него. И човек би могъл да си каже, че Антон е проявил смелост. Но това съвсем не беше смелост, а ярост. А пък между тия две думи има малка разлика, макар че окончанията им са еднакви.

Смелост може да има човек само когато е хладнокръвен.
Когато един лекар, за да изпита дали е на прав път, впръска в тялото си опасни за живота бактерии и накрая се ваксинира с някакъв противодействащ серум, който е открил, той показва смелост. Когато един полярен изследовател отпътува за Северния полюс с няколко шейни, запрегнати с кучета, за да прави своите изследвания, той доказва смелостта си. Когато професор Пикар се издига в стратосферата с балон, въпреки че никой преди него не е бил там горе, тогава той е смел.

Известен ли ви е случаят с професор Пикар? Интересно беше. Той искаше да се издигне на няколко пъти, но все се отказваше, понеже времето било неблагоприятно. Вестниците вече се шегуваха с него. Хората се смееха, като видеха снимката му. Но той изчакваше подходящия момент. Беше толкова смел, че предпочиташе да му се присмиват, отколкото да постъпи глупаво. Той не беще безумно смел, не беше побъркан, беше просто смел. Искаше да изследва нещо, а не да гони слава.

Смелостта не се доказва само с юмрук, за нея трябва и ум.

---

Фантазията е чудесно качество, но трябва да се обуздава.

---

-Ако си играеше с кухня за кукли, може би щеше да имаш причини да се срамуваш! – казах му аз. – Но ако полагаш грижи болната ти майка да се нахрани навреме, по-скоро можеш да се гордееш. С това би могъл да се гордееш много повече, отколкото че скачаш четири метра.

---

Но майката на Точица просто не мога да понасям. Нещо ме дразни у тая жена. Тя не се грижи за мъжа си. Тогава защо се е омъжила за него? Не се грижи за детето си. Защо го е създала тогава? Тая жена пренебрегва своя дълг, прав ли съм? Никой не би имал нищо против, гдето тя обича да ходи на театър или на кино, или, ако юете, и на шестдневните надбягвания. Но преди всичко тя е майка на Точица и съпруга на господин Поге. А щом забравя това, има много здраве от нас.

Така ли е?

---

– Колко е три по осем?
– Три по осем е стой и двайсет, делено на пет – каза момиченцето.

Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна наум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.

---

Ала сега много читатели – малки и големи – ще се изпъчат, ще разкрачат крака и ще заявят: „Многоуважаеми господине, щом като описаното от вас не се е случило в действителност, то ни най-малко не може да ни развълнува.“ А аз бих желал да им отговоря: Дали наистина се е случило или не, това няма значение. Главното на историята е да бъде правдива. А една история е правдива тогава, когато би могла да стане точно тъй, както е разказана. Разбрахте ли? Ако сте разбрали, схванали сте един от  най-важните закони на изкуството. Пък и да не сте разбрали, не е чак толкова страшно.

---

• HUMAN = EAT + SLEEP + WORK + ENJOY. DONKEY = EAT + SLEEP + WORK. HUMAN = DONKEY + ENJOY. HUMAN – ENJOY = DONKEY. A HUMAN THAT DOESN’T KNOW HOW TO ENJOY IS EQUAL TO DONKEY THAT WORKS!
• Животът е несправедлив, но все пак е прекрасен.
• Ако се съмняваш, направи още една крачка напред.
• Животът е твърде кратък, за да го прекарваме в ненавист.
• Работата ти няма да се погрижи за теб, когато си болен. Това ще направят твоите приятели, родители и близки. Пази тези отношения.
• Примири се с миналото си, за да не погуби то настоящето ти.
• Ако някои отношения трябва да са тайни, не си струва да участваш в тях.
• Вдишай дълбоко. Това успокоява мислите.
• Пали свещи, наслади се на хубави чаршафи, носи красиво бельо. Не пази нищо за особени случаи. Особеният случай е днес.
• Най-важният орган в секса е мозъкът.
•  Винаги избирай живота.
• Не се вълнувай какво мислят другите за теб.
• Не се приемай на сериозно. Никой не прави това.
• Всеки ден излизай на разходка. Чудеса стават навсякъде.
• Въпреки всичко, най-хубавото предстои.
• Only know you love Her when you let her go.

---

Елена. Нерядко помощта, която ние

очакваме от Господа, се крие
в самите нас. Небето горе дава
на нас, тук долу, свобода такава,
че спъва само оногова, който
не знае дръзко да поиска свойто.
Коя е силата, която тласка
сърцето ми да търси нежна ласка
в така издинати за него сфери,
че отклик да не може да намери?
Природата. Тя прави свои, близки
тез, дето на високи и на ниски
Фортуна разделила е. И само
за оня, който счита преголямо
усилието си, е толкоз сложно
да стори невъзможното възможно.
Кога любов упорна и гореща
не е намирала любов отсреща?
Таз кралска болест… Може да сгреша,
но аз решила съм, а щом реша!…

---

Лафньо. Умерената печал е дълг към мъртвия, а излишната – враг за живия.
Графинята. И когато живият воюва с нея, тя умира от своите излишества.

---

Маргарелон. Ей, гнидо, обърни се и се бий!
Терсит. Ти пък кой си?
Маргарелон. Приамовият незаконен син, Маргарелон.
Терсит. Че хубаво именце имаш! И още по-хубава титла. Но щом си роден извън закон, не си Маргарелон, а Магаре-кон! Дай си ръката! И аз съм копеле като тебе: копеле заченат, копеле възпитан, копеле в мислите си, копеле в боя – с една дума, копелдак във всяко отношение! Гарван гарвану око не вади, бива ли копеле на копеле да вади копие. Внимавай, че ние в тази война може да си навлечем небесния гняв: син на курва, който се бие за курва, върши грях. Сбогом, побратиме!

---

• Това, което има смисъл накрая е, че си изпитал любовта.
• Не сравнявай живота си с този на някой друг. Нямаш си понятие в действителност какво им се налага да преживеят.
• Времето лекува почти всичко. Дай на времето време.
• Когато дойде момента да следваш това, което наистина обичаш в живота, не казвай „не“.
• Завистта е чисто губене на време. Ти имаш всичко, което ти е необходимо.
• Никой освен теб не носи отговорност за твоето щастие.
• Не е важно как се чувстваш. Стани, облечи се и излез сред хората.
• Отстъпвай.
• A READER LIVES A THOUSAND LIVES BEFORE HE DIES, SAID JOJEN. THE MAN WHO NEVER READS LIVES ONLY ONE.
• Ти си това, което правиш, не това, което казваш, че правиш.
• Only hate the road when you’re missing home.
• Love come slow and goes so fast.
• Там, където любовта оставя рани, музиката може да ги лекува.
• Двойките, които убиват заедно, са неразделни.
• Кажете, графе, не е ли странен човек този, който се сили да извърши работа, за която знае, че не е възможна, и вика: „В пъкъла да ида, ако не я извърша!“, когато е готов по-скоро да иде в пъкъла, отколкото да я извърши?
• За девойката няма по-важно нещо от честното име.
• Изяж, за да не бъдеш изяден.
• Който не казва нищо, не върши нищо, не знае нищо и няма нищо, той притежава почти половината от вашите качества, чийто сбор е равен на нищо и половина.
• По-драга е най-страшната война от хладен дом с необична жена.
• Най-ниският по ранг достоен става, когато с подвиг си заслужи слава, а никаквецът с най-висока степен прилича на мехур великолепен.
• Нещата могат да траят дълго, но никога вечно.
• Все тези дълги уводи към нищо.
• Който оре моята нива, ми спестява пряга, а оставя целия добив за мене. Ако аз за него съм рогат добитък, той пък за мене е ратай. Който доставя радост на жена ми, радва моята плът и кръв, който радва моята плът и кръв, обичча моята плът и кръв; който обича моята плът и кръв, е мой приятел; ergo, който целува жена ми, е мой приятел.
• Служба на чуждо свое не ражда.
• Който говори в защита на девствеността, напада майка си и значи извършва най-страшна проява на непокорство към родител. Жените, които се опазват девствени, са също като тези, дето се обесват и трябва като тях за тежко престъпление срещу природата да бъдат погребвани, далеч от осветената пръст. Девствеността като сиренето поражда червеите си, самоизяжда се докрай и умира от собствената си гордост. Освен това девствеността е заядлива, надута, ленива и пълна със себелюбие, което е най-тежкият грях според Писанието. Стига сте я пазили – от това ще имате само загуба! За година тя се удвоява – не е лошо нарастване на основния ви капитал, който при това ще пострада съвсем малко! Махайте я, ви казвам!
• Не пръв път виждаме мъдрец да бъде на служба у богатия тъпак!
• Помни от мен: любов към всички – вяра във малцина – неправда спрямо никого! Внушавай със силата си страх у своя враг, но рядко я използвай! Във гръдта си приятеля винаги заключвай! Да те упрекват, че си мълчалив, но не и да те сочат за бъбривост!
• Сълзите са най-добрата добавка, с която една девойка може да вкусва похвалите към нея.
• Когато ум с добри качества е зле възпитан, похвалите към него имат вкус на съжаление: достойнствата му тогава са и предатели.
• Развратът се самоизяжда винаги.
• Не смятай злото редно, щом вършиш го за право дело: нередно то е, както да крадеш, за да раздаваш после милостиня.
• Война и блудство – блудство и война. Само тези двете никога не излизат от мода.
• Нагдето извиеш врат – развала и разврат! Блудници и коцкари, всички до един!
• Нявга човек не иска нещо, а го прави и често сам за себе си е дявол, като изпитва крехката си воля, повярвал на менливата й мощ.
• Пропускайки да действа навреме, човек подписва на бедата сам свободен пропуск и тогава тя го напада като треска посред лято.
• Заслужилият нека не очаква награда за отминали дела, защото всичко – хубост, дарба, здраве, висока служба, родовитост, приятелство – да, всичко е подвластно на завистливото и злобно Време.
• Когато щастието ни остави, оставят ни и хората.
• Като си щастлив, привличаш хората.
• Хвали ме, след като ме изпиташ, оцени ме, щом го заслужа! Нека вървя без венец, додето делата не ме увенчаят! За деяние утре не ти искам признание днес! Не давай име на подвига ми, преди да се е родил, а роди ли се, нека титлите му бъдат от най-скромните!
• Чудовищното в любовта, моя скъпа, е именно това, че желанията ни нямат край, а способностите ни си имат граници, че въжделенията са безмерни, а деянията – роби на възможното!
• Който огорчава една красива жена, върши некрасива постъпка.
• Ако всички бяха на моя ум… щяхме да забравим ум какво е.
• Нещата имат стойността, която им даваме.
• Не бой се, ти бъди какъвто си, и личността ти ще се извиси.
• Приятелите хвалят неискрено моя ум, а враговете ми казват направо, че съм хлупак. Тъй че едните ме принуждават да узная себе си, а другите ми помагат да се самоизмамвам. И тъй като в логиката, както и при женските целувки, две „не“ не правят едно „да“, колкото повече приятели, толкова по-зле, и обратното! … И все пак благоволете да бъдете между приятелите ми!
• Който обича златото, не може да бъде сребролюбив.
• Щом нещо е, значи е.
• Да си просто порядъчен човек и добър стопанин не е по-малка чест, отколкото да си православен пастир или голям книжовник.
• „Какви времена са настанали, господине! Всяко изречение може да се обърне като велурена ръкавица. Сега опакото става лице като нищо!“
• Животът е такъв, какъвто си го направиш!
• По-лесно се купува младостта, отколкото се изпросва…
• Една храбра проява представя мъжа по-добре в очите на желаната жена от похвалите на най-хитрия сватовник.
• По-лесно престъпление се крие, отколкото любов.
• Не случайно се случва често именно в шегата мъдрецът да изтърси глупостта, а ум да звънне в шутовски уста!
• За удоволствията се плаща рано или късно.
• Жената, знай, е розов цвят през май. Разкошна е, но твърде кратко трай.
• Когато любим, изменчиви са всичките ни чувства, освен онуй единствено – към тази, която любим…
• Замаях се! Дано, мой хладен разум, не те измами външната съблазън! Съдба, човек е слаб, за да решава. Каквото кажеш ти, това да става!
• Шутът не засяга никого, макар и да си прави шега с всички, както разумният не се шегува с нищо дори когато осъжда много неща.
• Сериозните хора, които сами посрещат със смях всяка глупост, сами стават палячовци.
• Бесен от въже не се бои.
• Старостта, която води към упадък разумните, събужда у лудите нови сили.
• Нека господ даде ум на умните, а ние, глупците, ще разчитаме на дарбите си.
• По-добре мъдър луд, отколкото луд мъдрец.
• Мисълта е свободна птица.
• Бога ми, скръбта е враг на живота.
• Ах, колко често природата във прелестна обвивка укрива гнилост – искам да повярвам, че на вида ти честен отговаря и честна мисъл.

---

• Любов, това е да плачеш и въздишаш непрестанно.
• Жена, която не знае да изкара мъжа си виновен за всички свои грехове, не бива да бъде оставяна да кърми детето си, защото ще го отгледа малоумно!

Орландо. Не, наистина! Ще ме вземеш ли?
Розалинда. Разбира се! И още двайсетина като вас!
Орландо. Ей, какво говориш?
Розалинда. Защо? Не сте ли добър за мъж?
Орландо. Мисля, че съм.
Розалинда. Е, щом нещо е добро, защо да  не си поискам повечко от него?

• Постарайте се да научите две-три чужди думи; и облечете нещо чуждестранно; освен това свикнете да черните всичко добро в отечеството си, да презирате родното си място и даже да роптаете срещу бога, че ви е създал с чертите, които имате – инак, да знаете, няма да ви повярвам, че сте стъпвали в чужбина!
• Да си видял много и да нямаш нищо, е, както се казва, „очи пълни – ръце празни“.
• Всичко си остава прекрасно, щом младостта е на седлото, а лудостта държи юздите.
• Слушай мъдреца и се учи от него да размишляваш.
• Ей го, десет! Личи си накъде върви светът! Най-много подир час ще стане единайсет,
  и тъй от час на час ний зреем, зреем, а после век след век ше гнием, гнием.
• На осемнайсет лесно тръгваш в път; осемдесет когато са – тежат.
• Бедата приятелства не знае
• Щом в твоя дом преследва те вражда, изгнанието значи свобода.
• Тъпотата на шута винаги е служела за точило на острите умове,
• Щастието, което сляпата съдба пръска по света, се пада съвсем безразборно.
• Човекът е непостоянно нещо.
• Докъде стигнахме! Собствените ни ръце да пишат доноси срещу сърцата ни.

---

Бенедикт. Казах му няколко неприятни думи и в награда искам да те целуна.
Беатриче. Думите са дъх, а щом дъхът ви е неприятен, не искам да ме целувате.

---

Какво чудо става с човека, когато на излизане си облече всичко, от шапката до шпорите, а си забрави ума вкъщи.

---

Даже най-добрите философи
пищят до Бога, щом зъбът боли ги,
макар с божествен стил във свойте книги
страдания и чувства да отричат.

---

Защото е закон от памтивека,
че докато имаме ний нещо,
не го ценим, а сещаме се после,
когато го загубим, колко скъпо
било е то и склонни сме дори
да надценим същинската му същност,
която скрита е била от факта
на притежаването.

---

Кучидрян. Господа, вие вярвате ли в Бога или сте еротици?
Борачио. Вярваме.
Конрад. Ако не се лъжем.
Кучидрян. Пишете: „Вярват в Бога, ако не се лъжат.“ И сложете „Бог“ отпред, че инак, не дай си Боже, да се окаже между тези двама разбойници!

---

Леонато. Стига с тез съвети,
които през ушите ми минават
като вода през сито! И недей
ми праща утешители освен
страдалец някой също като мен;
един баща ми доведи, чиято
любов към дъщеря му е била
разбита като моята, и нека
да ми говори той за търпеливост!
Скръбта му претегли до грам със мойта
и увери се, че са равностойни
беда с беда, неволя със неволя,
че двама сме по горести еднакви
до всякоя подробност и оттенък;
и ако той усмихва се все пак
и гладейки брада, изрича „хъм!“,
наместо да ридае, и отмахва
скръбта си с поговорки или някак
лекува я, зачетен във дебели
хабителки на свещи – то от него
урок по примирение ще взема.
Но ти такъв човек не ще намериш,
защото, братко, хората добри са
разтуха да дадат за чужда горест,
но щом сами пострадат, губят мигом
онуй спокойствие, което вчера
лекувало е лудостта с надежди,
с конец копринен връзвало беса,
с дъх болката церило и със думи –
агонията. Не, от памтивека
човек внушава смелост на човека,
но случай досега такъв не знам,
на себе си да я е вдъхвал сам.

---

• О, как изкусно, как правдоподобно грехът лукав умее да се крие!
• Старост, влез – ум, излез!
• Не ми хрумва всичко, което би могло да ми дойде наум.
• Знаеш ли какво значи „вик на модата“? Модата, като викне, всичко й се подчинява.
• Модата си е мода, а глупакът – глупак.

Кучидрян. Ако срещнете крадец, по устав имате право да го заподозрете, че не е честен човек, а колкото по-малко се идентифицирате с такива двуличности, толкова по-добре за вашето име.
Втори страж. Ако знаем, че е крадец, не трябва ли да го пипнем?
Кучидрян. По устава трябва, но който пипа катран, се оцапва. Затова най-препоръчително за вас е, като хванете крадец, да не влизате в контакт с него, а да го пуснете да си върви.

• Вкусът не се ли мени? Човек, когато е млад, обича една гозба, а на старост не може да я понася. Бива ли няколзакачки, подмятания и книжни топчета, изстрелвани то мозъци, които си нямат друга работа, да отклонят човека от пътя, който неговата природна склонност му сочи?
• Хубаво е да чуеш как те критикуват, та да можеш след това да се поправиш!
• Времето се мъкне на патерици, когато любовта го чака, за да влезе в пълните си права.
• Мълчанието е най-красноречивият изразител на радостта. Ако можех да изкажа колко голямо е щастието ми, това би значело, че не съм истински щастлив!…
• Приятелство във всичко друго има, но не и в любовта.
• Шило в торба не седи.
• От сезона, който си създадете, зависи каква жътва ще пожънете.
• Най-доброто средство е туй, с което стигаме целта си.
• И колко по-добре е да плачеш от радост, вместо да се радваш на плач.
• Земите ни – избира ги парата – жените ни раздава ги съдбата!
• О, всесилна любов, която правиш от животното човек и от човека – животно!
• Ако задухът не ми пречеше да си кажа молитвите, щях да се покая, ей Богу!
• Тез, дето със греха си правят смях, по-рядко хлътват във самия грях. Един съвет, любезни господа, пазете се от тихата вода.
• Аз имам такава склонност към потъване, че бих стигнал дъното, даже и да беше по-дълбоко от ада!
• Изчезват глупостта и грозотата, когато имаш 300 фунта доход.
• Първо опознай себе си, след това – другите.
• Свободният ум може да постигне всичко.

---

Фалстаф. „Спечелих ли те, мой небесен бисер?“ … Щом доживях този час, значи мога да издъхна спокойно! Това е апогеят на моите мечти! О, райски миг!
Мистрис Форт. О, сладки ми сър Джон!
Фалстаф. Мистрис Форт, мила, не умея да любезнича и да се кривя! Ще ти призная направо греховната си мисъл: искам мъжът ти да пукне! Да, повтарям го пред Всевишния, искам го, за да те направя своя лейди!

---

Доктор Кайус. „Пиш“? Какво това знатши?
Хазаинът. „Пиш“ на наш език е все едно на френски „кураж“, сладурче!
Доктор Кайус. Parbleu, тогава аз има не по-малко пиш от всеки англитшанин! Мрасен поп-маймуна, аз отреже на него две уши!
Хазаинът. Ако той първо не ти свети маслото!
Доктор Кайус. „Свети масло“? Какво това знатши?
Хазаинът. Значи „Ако не ти поиска извинение“.
Доктор Кайус. Parbleu, той непременно трябва на мен свети масло! Аз много държи на това!
Хазаинът. Добре де, ще го накарам да го направи. Бъди спокоен!
Доктор Кайус. Аз бъде много благодарен.

---

• Жената, не я ли наглеждаш, почва да измисля да ги мъти разни, да фантазира! А каквото изфантазира, трябва непременно да го направи; главата ще си счупи, но ще го направи!
• Любовта е сянка – трудно се досяга: гони те, щом бягаш – гониш ли я, бяга!
• Парите са отлични войници – проправят си път навсякъде.
• Пълен джоб стена пробива.
• Нощем мишките мишкуват
  в зимника на свобода,
  кукувиците кукуват
  все край чуждите гнезда.

• Изгря над торището слънце златно!
• „Краде“? О, грубост! Казвай „присвоява“!
• Докато съм жив, вече ще пия само в честна, почтена и възпитана компания! Когато реша да се напия, ще го правя с хора, които имат страх Божи, а не с разни пияници!

• Вината се признава, вредата си остава.
• Девица много девствена.
• Една съпруга с толкоз леки нрави живота на съпруга тежък прави.
• Как всеки глупак вече знае да играе на думи! Струва ми се, че умните хора скоро съвсем ще замлъкнат и бъбренето ще се цени само при папагалите.
• Тя не е грозотия, а грошотия, защото е от тия, които за грош са съгласни.

Джесика. Ще ме спаси мъжът ми: той ме направи християнка.
Ланчилото. И голяма грешка е направил: на този свят и така ние, християните, се наплодихме тъй много, че едва се изхранваме, а от това произвеждане на нови като вас цената на свинското месо ще скочи нагоре. Ако всички станем свинеяди, човек скоро няма да може да си купи резенче сланинка за тигана!

• Греховете на бащите падат върху децата им.

За двама приятели, които във беседи
или забави времето разделят
и свързани са от взаимна обич,
не може да не съществува близост
в характера, в обноските, в духа.

• Едно е външност, а пък друго – същност..

---

Къде се ражда любовта ни?
В ума? В гръдта? С какво се храни?
И кой й пее нани-нани?
Кажи, кажи!
От среща на очи родена,
тя суче ласки два-три дена,
но на четвъртия, студена,
лежи, лежи!
И й пеят нани-нани
погребалните камбани.
Бим-бам-бум!

---

Шейлок. Ах, това е второто ми нещастие! Този фалирал разсипник, този прахосник, който сега не смее да си покаже носа на Риалто, а преди, просякът му с просяк, се перчеше издокаран до тържището! Да помни полицата си! Той ме наричаше лихвар – да помни полицата! Даваше в заем пари само от християнска любов – да помни полицата!
Салерио. Все пак сигурен съм, че и да изпусне срока, ти няма да му искаш месото, я! За какво би ти послужило?
Шейлок. За стръв, да ловя риба с него! Щом не го бива за храна, поне да нахрани мъстта ми! Той петнеше името ми на всяка крачка и ми е намалил доходите най-малко с половин милион! Той се смееше на загубите ми и разваляше сделките ми, охлаждаше приятелите ми и разпалваше неприятелите. И защо? Защото съм бил евреин! Та няма ли евреинът очи? Няма ли евреинът тяло, ръце, крака, сетива, чувства, страсти? Не се ли храни със същата храна като християнина, не го ли раняват същите оръжи,я не страда ли от същите болести и не оздравява ли от същите лекове, не се ли поти лете и не зъзне ли зиме като него? Като ни убодете, не кървим ли; когато ни отровите, не умираме ли? Е, като е тъй, когато ни обиждате, не трябва ли да мъстим? Щом приличаме на вас във всичко останало, трябва да ви приличаме и в това! Ако християнин бъде оскърбен от евреин, на какво го учи християнското му смирение? На мъст! Тогава, щом християнин оскърби евреина, каква трябва да бъде по християнски пример еврейската прошка? Пак мъст, нали!  Вие ни учите на жестокост и аз ще приложа урока ви! И ще гледам да надмина учителите си!

---

• Тез мъдреци уж знаят 100 неща, но щом потрябва нещо да решат, успяват безотказно да сгрешат!
• Тя, старата пословица си знае: бесило ли, венчило ли – съдба е!
• Осъденият, принце, рядко смята, че право го е съдил съдията!
• Във гордост незаслужена не бива да се намята никой.

---

„Прах е винаги почти
всичко, що отвън блести.
Във мъртвешките черти
тази мъдрост прочети:
който глупаво ламти
все по златни красоти,
в края ще го сполети
край на празните мечти.
Тръгвай и със тях и ти
до смъртта си се прости“

---

Но любовта е сляпа – който люби,
не вижда прелестните лудории,
които върши. Купидон самичък
навярно би поруменял от свян,
да би ме зърнал в тез момчешки дрехи!

---

Грациано. Лоренцо каза тук, под тази стряха да чакаме.
Салерио. Но вече закъснява.
Грациано. А влюбените винаги преварват уречения час!
Салерио. Но десет пъти по-бързо хвърка гълъбът любовен,
когато е да свърже нова връзка,
отколкото когато по привичка
поддържа само вярност обещана.
Грациано. Така си е. Кой става от гощавка
тъй гладен, както сядал е на нея.
И де било е кон да се завръща
по дългия, известен вече път
с галопа огнен, който е показал
при тръгването. Да, при всяко нещо
изпитваната в гоненето жажда
с достигането бързо се охлажда.
Как, без да мисли, като млад прахосник,
се впуска в път накиченият кораб,
целуван от въздушната стихия,
и как след бурите с таз хищна стерва,
завръща се дома разбит, ограбен,
цял в дрипи и с изскочили ребра!

• Милостта божия е цяло богатство!
• Нито едно убийство не остава скрито.
• Истината винаги блясва накрая.

---

Гобо. Уважаеми млади господине, можете ли да ми покажете пътя към синьор евреина?
Ланчилото. Разбира се, старче! Ще кривнеш надясно при първия завой, но при по-първия завой ще вземеш наляво, само че като стигнеш най-първия завой, няма да завиваш нито наляво, нито надясно, а ще поемеш право накриво и ще се намериш не точно там!
Гобо. Този път, господине, май много извива.

---

• Лудата младост е такъв заек, че се измъква от всички мрежи на куцукащото благоразумие.
• Добър проповедник е оня, който сам следва своята проповед.
• Излишеството побелява по-рано, но умереността живее по-дълго.
• Придържай се строго между малко и много.

---

На този свят кой трябва да мълчи?
„Езикът говежди,
щом е готвен сл ук,
и момата с надежди
за имотен съпруг!“

---

Светът за мен е туй, което е, любезни Грациано: просто сцена, върху която всеки има роля. На мен се падна тъжна.

---

Накратко, все бих мислил колко лесно сега си всичко, а след малко – нищо.

---

Наистина не знам защо съм тъжен. Измъчва ме това неясно чувство и чувствам, че и вас измъчвам с него, но де съм я прихванал таз тъга, в какво се крие нейната причина, недоумявам и съм тъй объркан, че себе си не мога да позная.

---

Не може нещо да е недобро, когато е поднесено усърдно от обичта и чувството за дълг.

---

Аз не вярвам в приказки за феи и вълщебства. На влюбения мозъка бълбука като на лудия, в представи странни, отхвърляни от трезвия ни разум. Да, тези луди, влюбени, поети, са цели от приумици излети. Един – това е лудият – измисля страшилища, каквито няма в ада. Побъркан също, влюбеният вижда в грозницата си чара на Елена. Поетът пък във трескав унес мята очи между небето и земята и щом фантазията му роди каквато и да е, той в миг с перото описва го така, че за четеца превръща своето въздушно нищо във нещо с местожителство и име! Да, тъй въображението действа, че щом човек е радостно настроен, измисля си и нещо да го радва; или обратно, щом внуши си ужас, превръща в мечка всеки тъмен храст.

---

Когато майката излезе и остави децата си сами, Босе подаде носа и извика:
– Да не изядете цялата торта! Да оставите за мене и Бетан!
– Добре, ще ви оставя по едно парче – отговори Дребосъчето. – Макар че, да си кажа правото, това е несправедливо. Вие толкова години сте яли торти, когато мене ме е нямало на тоя свят!…

---

Щеш, не щеш, трябва да имаш жена.

---

Кажи ми, не е ли възможно да минете изобщо без сбиване? Можете да се споразумеете мирно за каквото поискате. Виж какво, Дребосъче, няма такова нещо на света, по което да не се постигне споразумение, ако всичко се обсъди, както следва.

– Но, мамо, има такива неща. Ето например вчера аз пак се бих с Кристер…
– И съвсем нахалост! – каза майката. – Вие прекрасно можехте да разрешите вашата препирня с думи, а не с юмруци.
Дребосъчето седна до кухненската маса и обхвана с ръце наранената си глава.
– Ти така ли мислиш? – попита той и погледна неодобрително майка си. – Кристер ми каза: „Аз мога да те набия.“ Така ми каза той. Пък аз му отговорих: „Не, не можеш.“ Е, кажи, как бихме разрешили, както ти казваш, нашата препирня с думи?
Майката не намери какво да отговори. Трябваше да прекъсне своята миротворна проповед. Нейният побойник син седеше мрачен и тя побърза да постави пред него чаша горещо какао и пресни кифлички.

---

• Неприятностите са дреболии, обикновено нищо, не си струва да се ядосваш! Спокойствие и само спокойствие!
• Времето тече бавно между онзи момент, когато чакаш да дойдат за теб, когато ти търсиш, винаги е бързо.
• Когато не правиш нищо, времето винаги тече бавно.
• Единствената надежда на обречените е да не се надяват на спасение;
• Помнете, че когато не получавате това, което искате, понякога е голям късмет.

---

Разумът човешки,
докато още зрее, прави грешки,
но моят разум вече е съзрял
и разума на тоя свят прозрял,
посочва той на чувствата ми ясно
кое е грозно и кое – прекрасно.

---

Но, скъпи мой, любими мой прекрасен,
стой по-далеч, макар и безопасен,
че момък нравствен и мома свенлива
да прекаляват с близостта не бива.

---

Безсмислена гонитба, във която страхливостта е погнала със шпага безстрашието, хукнало да бяга.

---

Светът лудее.
Скрежът беловлас
целува алената пъпка.

---

Без топли дрехи смъртните треперят
и вечерите никой не оглася
със химни и молитви към луната.

---

• Hoping others failure is not a strategy!
• Don’t try to buy the work – do it!
• Тя се отнася с мен като с Бог – търси ме само когато има нужда от нещо.
• Somebody’s therapist knows everything about you.

---

Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.
— Носят дърва за зимата.
— А не им ли тежи?
— Не, маминото, те са свикнали.

---

• {{{{{ ТРЯБВА ДА ГРЕШИШ!!!!! }}}}}
• Бъдещето е брутална стихия с жестоко чувство за хумор, която ще те помете, ако не си отваряш очите.
• Ако не можеш да го обясниш простичко значи не си го разбрал!
• Не съм толкова богат, че да купувам евтиното
• Българинът всичко може, стига да му се възложи!
• Думите отлитат, написаното остава.
• Винаги е по-лесно да критикуваш, отколкото да си прав.
• В живота разбираш, че някой те лъже, когато стане твърде късно…
• Живите затварят очите на мъртвите. Мъртвите отварят очите на живите.
• Age is no barrier. It’s a limitation you put on your mind.
• Ако искаш да разбереш някой какъв е, огледай приятелите му.

---

Няма роби и господари –

вижте: покривът се стовари!

Раят цял – с глътка задух плаща се!
Вижте: огънят вее плаща си!

Здрава е пещта, да знаете!
Ще се стоплят бързо стаите!

---

Рухва в пламъци, изравнил се
с теб таванът – скръбта гори.
Правотата си търси израз:
да извика! от клада дори!

---

Защото е столът жив –
мъж и син. Шкафът – само наш.
Защото сърца и души
не понасят клеймо „багаж“.

Бит бедняшки, до голо преметен:
лико жилаво, сухи кори.
Бит бедняшки – души, не предмети.
Затова тъй чисто гори.

---

тя, вещта, паметта й свежа.
Просто тъй не лети от строежа
никой камък – помни това:
всеки камък търси глава!

---

Дворът цял е изровен, нищ е,
дворът е от година бунище,
но в мечти за цветя и ягоди –
той бленува да е предградие.

---

Унизени са всички – ближните
и далечните; неподвижните
ги люлее дори гняв праведен:
иска всичко да се изправи.

---

– Бих спал без пробуда!
Бих спал, без да стана! До новата ера!
Подтичва балтона,
подтичва реглана,
подтичва ревера.

---

Бият ли те – биеш.

---

врати… И лъвска паст са те,
пропускат лъч и звук…
– И към какво? – Към щастие!
бе отговорът тук.

---

Ветре, ти,
храсталака след нас разклати!
Долети,
всички стъпки и дири смети.

---

Звуци! Звуци! Сякаш – лейка!
Сякаш облак дъжд, река!
Само флейта, само флейта
лее звуците така!

Скок! Подскок! Досущ козлета!
Тропкат, припкат, тупат с крак.
– Лей се, флейто! Пей ни, флейто! –
на невръстния рояк.

---

Тръгвай-ръгвай на урок!
Тъмно, тъмно – като в рог!

С кра-ка – в леген!
Сту-ден! Сту-ден!

---

Хубостта не ще
щит. Да не е екзема!
Кой по света въобще
всички калъфи снема!

Грозна ли е – ритник!
Грейвай, същински лик!

Не ушите – слухът
ще долови тръбата,
щом съблече дъхът
своя калъф – телата,

щом дойде Съден ден –
може без инструмент.

Не в него – в нас звучи
глас. Хей, счупи кавала!
Най-зрящ е без очи
виждащият. И зала

най-отзивчива – тя
винаги е гръдта.

---

– Музиката ли? Птичи хор!
– Само да няма свади!
– Музиката – напразен спор –
е веселба по сватби.

– Безполезно дрънчаща тел.
– Скука, съклет, прозявка.
– Музиката ли? Към петел
печен е тя подправка.

---

Да поговорим
време вече е:
ето стореното,
искам реченото.

Трепет ням.
Смут голям.
Кой – насам,
кой – натам.

---

Колко е млад светът!
Вече на кой е миг?
Храсти навън цъфтят!
Захар навън шуми!

---

– Аз ви казвам, че в друг сме край!

– Не в Германия
сме попаднали!
– Не в Германия!
– Не и в Галия!

– Тук омайно е!
– Просто ахваме!
– Не в Германия!
– Не във Влахия!

– Хич не питайте:
туй чужбина е!

---

Щедър е бог!
– Хамелн? Дай срок!
– Хамелн? Порок!
– Хамелн ли? Шок

мозъчен.
– Кой ни мамеше:
Хамелн въобще го нямаше:

Прах.
Кал.
Крах.
Край.

---

– Друг – дъхът!
– Друг – духът!
– Друг – смехът!
– Друг – светът!

---

– Пек или хлад?
– Рай или ад?
– Стар или млад!
– В кой ли сме свят?

– Други страни!
– Други гори!
– Други свирни!
– Други зори!

– Бог или бяс?
– Миг или час,
век или пет
крачим напред!

– Друг простор!
– Друг лазур!
– Друг покой!
– Друг усой!

---

– Ходом, марш!

Втръсна ни вече саламът ваш!
Станал е той на триста
века: смърдящ! Гранив! Ходом, марш!
Щом не вониш, звери се!

Втръсна ни пълният с мас тиган!
Дръжте се, новобранци!
Плъхове – цял милиард – край Ганг –
велико-оке-ански

чакат. В настръхнал и трескав рой
в плъховски щурм унд дрангє:
с котките мускусни сетен бой
стройните им фаланги

чакат. Ни кифличка, ни колбас
хамелнски, пражки – ничий!
Ние – насреща сме! Те са с нас!
Щом не си вкиснал, тичай!

На ви подправки!
Строй се! Равнис!

На ви масчица!
Съскай, репчи се.

Даже зрънце без да скътвате,
покрай църквата пристъпвакте!

Горд, надут, надменен – карай,
край съвета, край пазара!

---

По овча пътечка,
и – градският гнет.
Три фльорци насреща
се смеят. На теб

се смеят – по пладне,
пред всички, на теб
се смеят! – напразно! –
на сълзите те:

на твойте позорни,
и мъжки сълзи!
Тъй бисер на броня
безславно блести!

Сълзи първи рониш –
последни! – о, лей!
Във мойта корона
са перлите – те!

Взор вдигам – напук, и
макар че вали.
Венерини кукли –
взор впивайте вий!

Съюзът ни тесен
ни води далеч:
библейската Песен
отстъпва ни реч,

пред нас бие в здрача
чело Соломон,
че общият плач е –
по-важен от дом!

И бавно потъна –
прегърбен и сам –
беследно – безмълвно –
в мъглив океан.

---

Сред атланти –
всеки ли е мъж?
Във дланта ми –
сълзи, а не дъжд!

И какви ли тук съблазни?
всичко е подпалено.
Сред очите ти елмазни,
във дланите проляли се…

---

Но – без излишен рев.
Да, любовта е: шев.

Шев – не превръзка, шев – а не щит.
– О, не искам защита!
Шев, с който мъртвият в пръстта е зашит,
аз към теб съм пришита.

---

Раз-делени – в какви предели?
Няма смисъл такъв, ни знак,
нито звук дори! Той, подмолен
шум-пила сякаш, сумрачен тон…

Раз-делени – това е школа
Хлебниковска със славеев стон.
лебедов…
А оттук нататък?
Водоем, стихнал в зноен сън –
въздух! Чувам – ръка в ръката,
Раз-делени – това е гръм!

---

Звук, от който ушите пукат!
И зад оня предел те влече…

---

и с младост, с безумие,
със смях – без сълзи,
с насмешка – без умисъл,
с лице – без бразди!

О, младост – задухала
страст – не според климата!
Отнякъде – рукнала,
отнякъде – минала

в туй кътче запуснато:
– Кой ли е прав? Надежди и мускули
под скъсан ръкав!

---

Прости! Как да бъда смела?
С разпрани недра – скимтя!
Тъй смъртник преди разстрела
във три часа сутринта

играе шах – и без грешка!
В последния земен час…
Със теб сме шахматни пешки!
И някой играе с нас.

Кой? Бог ли? Какво му сторих?
В шпионката някой бди
вън. Чува се в коридора
звън. Удар в дъска кънти.

Махоморката всмукваш здраво.
Тъй, свърши се, значи, знам.
… По тротоара направо
е прекият път – натам:

към края. Око поглежда:
луната комай слухти…
…………………………………….
И настрани се навеждам:
– Как си далечен ти!

---

С кого – кога?
Ребро съм – затуй се лутах.
В преди – в сега:
прозрение – промеждутък!

Ни глас, ни звук.
Упорствам, държа се, искам!
Живее туй,
което към теб притискам!

Ръцете – кръг!
Ухо съм, и даже – ехо.
Жълтък с белтък –
лепя се! Към тяло – дреха:

разрязвай с нож!
Близнаци, дори сиамски
не стру-ват грош!
Таз, дето си викал с „мама“

до край света
забравила – теб притиска!
Дори и тя
не ти е била по-близка!

Нали! Аз знам –
за себе си ме отгледа!
Не – падам там!
Защото – ще трябва тебе

да пусна… Дръж!
И стискам… И без въпроси!

---

– Любов значи – връзка, риск.
А ние сме с вас поотделно.

---

Устата следя – без глас
Знам – няма да почне първи.
– Не ме обичате? – Аз?!
– Не ме обичате! – Мъртви
са думите – звук и стон.
(Орел тъй кръжи над местност)
– Какво – и това е дом?
– Домът ни е в мас. – Словестност!

---

Верижката е късичка?
Платинена, надеждна е!
И тройни гуши тръскащи
говедата – говеждото
ядат. Над шийка захарна
бди дяволът със свещ.
… Комерческите крахове и някакъв прашец
на Бертолд Шварц…

---

Ергени изпоженени,
хем впрегнати, хем спретнати…
Охулено, очернено,
но главното – пресметнато!
И в едрички, и в дребнички,
и зурла, и медец.
… Комерческите сделчици
и балният прашец.

---

И за водата – път сребрист,
мъртвешки път нататък –
държа се. Тъй: за нотен лист –
певица, за стената –

слепец… Поглеждаш ли назад?
Ще спреш ли, ако в порив…
За утоляващата жад
държа се – край на покрив

за лунатика…
Не, река,
Аз не от теб треперя!
Но не река, вместо – ръка,
когато уж е верен

любимият… До смърт – шепти.
Със верност – кръвен данък.
Отляво – смърт, отдясно – ти.
Отдясно съм – от камък.

---

ще се втурне: с омраза безмерна
сякаш лава ще заснове.
Ще си имате фльорци за щерки,
и поети – за синове!

Дъще, раждай дете незаконно!
Синко, само с циганки спи!
Да не смее разгул – даже в спомен –
мойто тяло да посети!

---

Но под тези играчки каменни
планината ще помни – нас.
И – безпътна, но не – безпаметна:
векове има тя, не час!

---

Пламти, столетен рахатлък!
Пожар – за всичко цяр!

• Най-хубавата ни победа е над пространство и над време.
• Всеки поет е емигрант по своята същност, дори в собствената си страна. Емигрант на Царството Небесно и на природния земен рай. Върху поета – върху всички хора на изкуството, но върху поета най-вече – лежи особеният печат на безприютност, дори когато е в собствения си дом. Той е сякаш Емигрант от Безсмъртието в конкретното време, нещо като невъзвращенец на своето време.
• Всеки път, когато разбера, че някой ме обича – се учудвам, не ме ли обича – пак се учудвам, но най-много се учудвам, когато разбера, че някой е равнодушен към мен.
• Щом е онеправдан, значи е прав.
• Човекът е човек, когато е на път!
• Prevention is better than cure!
• 
  

  Да те кара да го гледаш в ръцете… нищо не струва, да знаеш! Един мъж, тръгне ли да ти дава в ръцете, прибирай се у дома си! Хвали ли се сам, сам го остави! Не гледай дали пази чисти обувките си, а съвестта си. В кал може всеки да нагази, но калта по обувките се лепи, и лесно се чисти. Кал от душа не се корени. Лъжецът е зает да си лустроса думите, за обувките му и за теб не му пука.

  
  
• Уви, жените винаги са груби, към оня, който искрено ги люби.
• Пришпорваните от любов пристигат на срещите си точни до секунда, освен тогаз, когато подранят.
• Напълни очите си с чудеса, живей като че ли ще умреш след 10 секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, отколкото всяка изфабрикувана мечта, за която си даваш парите. Не искай гаранции, не искай сигурност – такива неща светът не познава. И ако ги имаше, те биха приличали на големия ленивец, който ден след ден виси надолу с главата от клона на някое дърво и проспива живота си. По дяволите! – казваше той. – Раздрусай дървото и нека ленивецът се строполи на земята.

– Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когат охората погледнат дървото или цветето, които си посатил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича ан теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

• Не съдете за книгата по нейната корица.
• Но прекрасното в човека е, че той никога не се обезсърчава, никога не му омръзва да започне нещо отначало, когато знае, че то е много важно и заслужава да се направи.
• Ще предадем книгите на децата си, от уста на уста, а след това нашите деца на свой ред ще чакат, за да ги предадат на други хора. По този начин, естествено, много ще се загуби. Но не можеш насила да накараш хората да те слушат. Те трябва да стигнат до тази мисъл сами, сами да се запитат какво се е случило и защо светът е избухнал под краката им

– О, ти страшно се изплаши – каза Бийти, – защото постъпих жестоко, като използувах същите онези книги, в които ти така се беше вкопчил, за да те оборя по всеки въпрос, по всяка точка! Какви предатели могат да бъдат книгите! Мислиш си, че те поддържат, а те се опълчват срещу теб. И други също могат да ги използуват, и ето те – изгубен сред степта, сред огромния хаос от съществителни, глаголи и прилагателни.

• У всички нас е вродена глупостта да смятаме метафората за доказателство, потока от празни думи – за извор на основни истини, а себе си – за пророци.“
• Дори джуджето, стъпило на раменете на великан, вижда по-далеч от него!
• При вида на убиеца и скелетите започват да кървят!
• Днес повече ценят глупака в доспехи от мъдрия светец в износените дрехи.
• А думи щом натруша кат есенни листа, под тях недей търси плода на мъдростта.
• Най-големият глупак е оня, който не е достатъчно умен.

– Слушайте! Успокойте се! – мека каза старецът. – Зная, разбирам ви. Страх ви е да не сгрешите. Не се страхувайте! Човек винаги може да се възползува от грешките си. Човече, когато бях млад, направо тиках невежеството си в лицата на хората. Те ми се присмиваха жестото. Но докато стана на четирийсте, те самите успяха да изострят моето тъпо оръдие и да го превърнат във фино острие. Ако криеш невежеството си, никой няма да ти се присмива, но и никога нищо няма да научиш. Хайде, раздвижете краката си и да идем в пожарната станция. Ние сега сме вече близнаци, вече не сме сами, не се намираме в отделни „гостни“ без никаква връзка помежду ни. Ако имате нужда от помощ, когато Бийти се нахвърли върху нас, аз ще седя ей тук, в ухото ви, и ще ви съветвам!

---

Море на верността,
ти някога бе пълно, заливаше брега
с надиплени вълни, искрящи кат дъга,
но чувам аз сега
проточения рев на твоята тъга
под напора на вятъра студен,
на отлива в страхотен, мрачен ден
по голите отломки на света.

Бъди ми верна, о, любов!
Иаз на теб! Светът фалшив блести
пред нас като изваян от мечти,
тъй многолик, тъй светъл и тъй нов,
а в него няма нито радост, нито страст,
ни сигурност, ни мир, ни умиление.
Объркани стоиме ти и аз
сред мрак, сред подлостите на сражение
между слепци, воюващи в нощта.

---

– Прекрасно! – каза мисис Бауълс. – В последните избори аз гласувах, както всички, разбира се, за Нобъл. Мисля, че той е един от най-красивите мъже, които някога са ставали президенти.
– О, ами другият, който му беше противник!
– Не беше нищо особено, нали? Един такъв дребен и грозен, дето ходеше неизбръснат и несресан.
– Чудя се какво я прихвана опозицията да постави кандидатурата му. Чисто и просто не можеш да противопоставиш едно дребно човече на такъв мъжага. И на всичко отгоре не говореше, а мърмореше. Често не чувах и дума от това, което казваше. А пък думите, които все пак успявах да чуя, въобще не разбирах.

• Който не гради, трябва да изгаря. Това правило е старо като света и като младежката престъпност.
• Защото телевизията – това е „действителността“. Тя има непосредствен контакт с теб, тя има измерения. Казва ти какво да мислиш и го набива в главата ти с гръм и трясък. Тя не може да не бъде права. Всичко, което ти казва, изглежда така правдоподобно! Тя толкова бързо те кара да възприемеш нейните собствени заключения, че твоят разум дори няма време да протестира и да каже: „Що за глупост!“
• В това всъщност се крие красотата на смъртта: когато няма какво да губиш, поемаш всякакъв риск.
• На първо място, знаете ли защо книги като тази са толкова ценни? Защото в тях има качество. А какво означава думата качество? За мен това означава жива тъкан. Тази книга има пори. Тя има своя физиономия. Можеш да я сложиш под микроскоп и ако погледнеш през лещата, ще видиш живота, който се движи в безкрайното си многообразие. Колкото повече „пори“ има на квадратен инч хартия, толкова по-правдиво са отразени подробностите от живота, толкова по-начетен ще станеш. Поне такава е моята дефиниция. Многозначителни тънкости. Неподозирани тънкости. Добрите писатели се докосват до самия живот. Посредствените само погалват отгоре-отгоре. Слабите го изопачават и хвърлят на боклука.
• Всичко ще се оправи – каза си той. – За това ще трябва време, но ще го направя или пък Фейбър ще ми помогне. Някой някъде ще възвърне израза на лицето ми, ще направи ръцете ми такива, каквито бяха преди. Дори усмивката – помисли си той, – старата усмивка на загорялото лице, и нея я няма. А без нея съм загубен.
• Аз не говоря за самите неща. Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея.
• „Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти.“
• „Какво ли се казва в книгите“? Колко приятно е да почешеш там, дето те сърби. Е, добре, Монтег, повярвай ми, навремето си аз съм прочел някоя и друга книга, за да разбера за какво става дума, и мога да те уверя, че в книгите нищо не се казва! Нищо, на което можеш да научиш другите, нищо, в което да можеш да повярваш. Ако това са романи, в тях се говори за хора, които не съществуват, които са само плод на въображението. А ако са научни книги, положението е още по-лошо: един професор нарича друг професор „глупак“, един философ се мъчи да надвиква друг. И всички се суетят, изличават звездите, изличават дори и слънцето. Ако ги прочетеш, главата ти съвсем ще се обърка! А какво примерно би станало, ако някой съвсем случайно, неумишлено, занесе книга у дома си?
• Всеки човек, който може да разглоби една телевизионна стена и след това отново да я сглоби – а сега повечето хора умеят това, – е по-щастлив, отколкото онзи, който се опитва да открие измеренията на Вселената и да я прецени, защото Вселената не може да бъде измерена или преценена, без човек да се почувства нищожен и самотен. Зная, опитвал съм го – по дяволите всичко! Затова дайте ни клубове, увеселения, акробати и фокусници, авантюристи, реактивни коли, мотоциклети-хеликоптери, порнография и наркотици, давайте ни все повече и повече от всичко, което има връзка с автоматичните рефлекси. И ако фабулата е лоша, ако във филма не се казва нищо, ако артистите са бездарни, инжектирай ме с оглушителна електронна музика. Тогава ще имам чувството, че реагирам на пиесата, а всъщност това ще бъде само реакция на органите, на осезанието ми към вибрацията. Аз пет пари не давам, търся само да се забавлявам.
• Книгата е заредена пушка. Изгори! Сломи желанието на човека да мисли! Кой знае коя ще бъде следващата жертва на начетените хора? Може би аз? Тогава нито за минутка повече няма да ги търпя. 
• Има ли нещо по-лесноразбираемо и по-ясно? Когато училищата вместо изследователи, критици, учени и творци с въображение започнаха да произвеждат все повече и повече бегачи, скачачи, автомобилни състезатели, механици любители, играчи на бейзбол и ръгби, летци и плувци, прозвището „интелектуалец“ съвсем естествено и заслужено стана обидно. Човек винаги изпитва страх от необичайното. Не може да не си спомниш онова особено надарено момче от твоя клас, което най-често са вдигали да декмалира и да отговаря на въпроси, докато всички останали са седели като мумии и са го ненавиждали. Нима след учиище най-често не биехме и не малтретирахме именно това момче? Разбира се, че е било тъй. Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде по рождение свободен и равен, както се казва в Конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се мерят!
• Повече спорт за всички, повече компании, забавления – и тогава няма нужда да мислиш, нали? Организирайте, организирайте, свръхорганизирайте, свръх-спортни забавления. Повече картинки в книгите. Повече рисунки. Мозъкът се храни все по-малко и по-малко. Настъпва глад. Пътищата се задръстват от тълпи, които отиват някъде, някъде, някъде, никъде. Бежанци с коли. Градовете се превръщат в мотели, хората се носят като номадски орди от място на място, следват фазите на луната и тази вечер спят в стаята, в която ти си спал днес на обяд, а аз – миналата нощ.
• Зад всяка книга стои човек. Някакъв човек я е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да я напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. Някакъв човек може би е посветил целия си живот, за да запише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал света, и живота…
• Тя внезапно му се стори съвсем чужда; просто не можеше да повярва, че някога въобще я е познавал. Намираше се в чужд дом, както в един друг анекдот, който беше чувал – за пияния, който се прибирал у дома си късно през нощта, но отключил чужда врата, влязъл в чужда стая, легнал при чужда жена и на сутринта станал рано и тръгнал на работа, без нито един от двамата да разбере какво се е случило.

– Понякога се присламчвам към хората и подслушвам разговорите им в подземната железница или пък в закусвалните и знаеш ли какво?
– Какво?
– Хората не говорят за нищо.
– Ами, все трябва да говорят за нещо!
– Не, не говорят за нищо. През цялото време дрънкат за разни коли, дрехи или за плувни басейни и само повтарят колко са хубави! Но те всички казват едни и същи неща, никой не казва нещо различно от другия. А в кафенетата през по-голямата част от времето включват автоматите за вицове и почти винаги вицовете са все едни и същи или пък включват музикалната стена и по нея пробягват надолу и нагоре цветни изображения, но това са само цветове и са напълно абстрактни. А художествените галерии – би ли си някога в художествена галерия? Всичко е абстрактно. Сега друго в тях няма. Чичо казва, че някога е било другояче. Прди много време картините са ти говорели нещо и дори са изобразявали хора.

---

– Милдред, най-сетне промълви той. „Твърде много сме – помисли си той. – Ние сме милиарди, а това е прекалено много. Идват чужди хора и ти изваждат сърцето. Идват чужди хора и ти вземат кръвта.“

• Почувствува, че усмивката му изчезва, стопява се, надипля се като лойта на някаква фантастична свещ, която е горяла прекалено дълго и сега грохва и угасва. Тъмнина. Той не е щастлив. Не е щастлив. Повтори думите на себе си. Призна си, че това наистина е така. Беше носил щастието си като маска и ето че девойката бе свалила тази маска и бе избягала с нея през поляната и той нямаше как да отиде, да потропа на вратата й и да си я поиска обратно.
• Колцина са онези, които могат да отразят собствената ти светлина?  Хората по-често приличат на… Той потърси срвнение и го намери в своята професия – на факли, които силно пламтят, докато изтлеят. Колко рядко лицата на другите възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?

– А вие дали сте щастлив? – попита тя.
– Дали съм какво? – извика той.
Но тя си бе отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома й тихо се затвори.
„Щастлив! Що за глупост!“
Монтег престана да се смее.
Той опипа ключалката на входната врата на жилището си и нагласи секрета. Вратата се отвори.
„Разбира се, че съм щастлив! Какво си мисли тя? Не съм ли щастлив?“ – запита той притихналата къща…

• Ако ти дадат разчертана хартия, пиши на обратната страна.
• Войната си е война. Само мъртвият човек е добър човек.

Добитък английски, добитък ирландски,
от полюс до полюс, от всеки обор,
от днес, тъй да знаеш, във радост ликувай,
обърнал към златното бъдеще взор!

Настъпва за тебе ден бляскав и славен,
ще смъкнем от трона Човека тиран.
Английската паша от днеска нататък
е твоя и ти си за нея призван.

Изчезват халките от нашите ноздри,
оглавникът пада от нашия врат.
Ръжда ще разяжда юздечки и шпори,
камшици връз тебе не ще да плющят.

Богатства несметни очакват ни скоро.
Овес и пшеница, сено или ръж,
цвекло, детелина, люцерна са наши
и лете, и зиме, и в жега, и в дъжд.

Ще грейната полята английски във слънце,
по-чисти ще бъдат водите навред.
И сладостен повей над нас ще задуха
в мига, щом свободни си правим привет.

За този миг всички напрягаме сили.
И нищо че можем да склопим очи!
Говеда, кобили и разни пернати,
на крак! Да огреят свободни лъчи!

Добитък английски, добитък ирландски,
от полюс до полюс, от всеки обор,
от днес, тъй да знаеш, във радост ликувай,
обърнал към златното бъдеще взор!

• Човекът не служи на ничии интереси, освен на своите собствени. И нека сред нас, животните, цари пълно единодушие и сплотеност в борбата. Всички човеци са врагове.
• На Бунт! – такова е посланието ми към вас, другари. Не зная кога ще избухне този Бунт, може да е след седмица или пък след сто години, но както съм сигурен, че виждам ей тая сламка под краката си, съм сигурен в едно: рано или късно правдата ще възтържествува. Зорко следете за това през краткия остатък от живота си, другари! И най-вече предайте моето послание на онези, които идват след вас, тъй бъдните поколения да продължат борбата до победа.
• Защо продължаваме да тънем в това окаяно положение? Защото хората ограбват близо половината от продукта на нашия труд. Ето, другари, къде е отговорът на всичките ни проблеми. Той се крие в една-единсвена дума – Човек. Тъкмо Човекът е истинският враг, който имаме. Премахнем ли него, главната причина за глада и преумората ще изчезне завинаги.
• Разумът трябва да победи.
• Усмивката е нормално състояние на нормалния човек.

– Аз ви разбирам, напълно ви разбирам – рече той. – Но все пак, успокойте се, не бива. Всичко това ще се върне, неизбежно ще се върне. Важното е само всички да научат за моето откритие. Вие сте първият, комуто казвам: изчислих, че безкрайност няма!
Смаяно го погледнах:
– Да, да, казвам ви: безкрайност няма. Ако светът е безкраен, средната плътност на материята в него би трябвало да е равна на нула. А тъй като тя не е нула – това го знаем, – следователно Вселената е с граници, тя е със сферична форма и квадратът на нейния радиус y(на втора степен) е равен на средната плътност, умножена по… Ето, само това ми остава – да пресметна числовия коефициент, и тогава… Разбирате ли: всичко има граници, всичко е просто, всичко е – изчислимо; и тогава ние ще победим философски – разбирате ли? А вие, уважаеми, ми пречите да завърша изчислението си – вие крещите…

• Преди не знаех – сега зная, и вие също знаете: смехът има различен цвят. Това е – само далечно ехо от избухналия у вас взрив: може би са празнични, червени, сини, златни ракети, а може би – пръснати във въздъха късове човешко месо…

Самият християнски Бог, най-милосърдният, който изгаря на бавен огън в ада всички непокорни – нима Той е палач? И нима изгорените на клада от християните са по-малко от изгорените християни? И въпреки това – разберете, въпреки това векове наред са славили този Бог като Бог на любовта. Абсурд ли? Не, напротив: отпечатан с кръв патент за неизкоренимото благоразумие на човека. Още тогава – див и космат – той е разбирал: истинската, алгебричната любов към човечеството – задължителният признак на тази истина, е нейната жестокост. Ккато задължителният признак на огъня е, че изгаря. Чували ли сте за огън, който не изгаря? Е – доказвайте, спорете!

• Смехът е най-страшното оръжие: със смях можеш да убиеш всичко – дори убийството.
• „Враговете на щастието на спят. Дръжте се с две ръце за щастието! „
• Цветът зависи само от основната логическа предпоставка.
• Вярвате ли, че ще умрете? Да, човекът е смъртен, аз съм човек: следователно… Не, не : знам, че знаете това. Аз питам случвало ли ви се е да повярвате в това, да повярвате окончателно, да повярввате не с ума, с тялото си, да почувствате, че в един момент пръстите, които държат същата тази страница – ще бъдат жълти, ледени…
• Механизмите нямат фантазия. Виждали ли ст някога, когато помпата работи, на физиономията на цилиндъра й да се появи занесена, безсмислено-мечтателна усмивка? Чували ли сте някога, нощем, в часовете, предназначени за почивка, крановете да се въртят неспокойно и да въздишат?

– Нелепо е – защото не може да има революция. Защото нашата – аз го казвам, не ти, – нашата революция е била последната. И повече никакви революции не може да има. Това го знае всеки…
Насмешливият остър триъгълник на веждите:
– Мили мой, ти си – математик. Дори нещо повече: ти си философ на математиката. Добре: назови ми последното число.
– Тоест? Аз… не разбирам: как – последното?
– Е – последното, горното, най-голямото.
– Но това е нелепо, I. Щом броят на числата е безкраен, за какво последно число можеш да говориш?
– А ти за каква последна революция говориш? Няма последна, революциите са безкрайни. Последната – това е за децата: децата се плашат от безкрайността, а е нужно да спят спокойно нощем.
– Но какъв е смисълът – какъв е смисълът на всичко това – в иемто на Благодетеля? Какъв е смисълът, щом всички вече са щастливи?

• Сърцето не е нищо друго освен идеална помпа; компресията, свиването – всмукване на течност от помпата – е технически абсурд; оттук: колко абсурдни са всъщност, колко противоестествени, болезнени всички „любови“, „жалости“ и тъй нататък, предизвикващи такава компресия.
• Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши. Иначе и не би си струвало да го четеш…
• Представете си, че сте на древен аероплан, височина на полета пет хиляди метра, крилот осе счупва, летите, премятайки се надолу, и по пътя пресмятате: „Утре – от дванайсет до два… от два до шест… в шест обяд…“ Не е ли смешно? Ами че ние сега правим същото!
• В точката има най-много неизвестни; достатъчно е да се раздвижи, да помръдне – и може да се превърне в хиляди различни криви, в стотици тела.
• Празник има само с нея, само ако е до мен, рамо до рамо. А без нея утрешното слънце ще бъде само кръгче от ламарина, небето също – оцветена в синьо ламарина, и аз самият.
• Ето ме – вече в крак с всички – и все пак откъснат от тях. Още треперя целият от преживените вълнения – като мост, по който току-що е изгромолял старинен железен влак. Аз усещам себе си. Но нали иамт усещането за себе си, осъзнават индивидуалността си само напрашеното око, загноялият пръст, болният зъб: здравото око, здравият пръст, здравия зъб – сякаш ги няма. Нима не е ясно, че личното съзнание е просто болест.
• Няма по-голяма чест от това да увенчаеш със себе си заника на нечий живот.
• Отворих ръкописа си, за да отбележа на тези страници някои, струва ми се, полезни (за вас, читатели) мисли за великия Ден на Единодушието – той вече наближава. И видях: не мога да пиша. През цялото време се вслушвам във вятъра, който хлопа с черните си криле по стъклените стени, през цялото време се оглеждам, чакам. Какво? Не зная. И когато в стаята ми се появиха познатите кафеникаво-розови хриле – много се зарадвах, казвам го чистосърдечно. Тя седна, целомъдрено оправи образувалата се между коленете й гънка на юнифата, бързо ме облепи целия с усмивки – поп арченце на всяка от пукнатините ми – и се почувствах приятно, здраво завързан.
• Какво е това странно отношение – да ме смятат за нечия сянка. А може би всички вие да сте мои сенки. Нали аз заселих с вас тези страници – съвсем доскоро четириъгълни бели пустини. Нима без мен биха ви видели всички ония, които ще поведа след себе си по тесните пътечки на редовете?
• Ножът е най-здравото, на-безсмъртното, най-гениалното създание на човека. Ножът е бил гилотина, ножът е универсалният начин за разсичане на всякакви възли, по острието на ножа минава пътят на парадоксите – единствено достойният за дръзките умове път…
• Дори при древните най-възрастните са знаели: правото произлиза от силата, правото е функция на силата. И ето – на едното блюдо на везните е грамът, на другото – тонът, на едното – „аз“, на другото – „Ние“, Всеобщата Държава. Какво по-ясно: да се допуска, че „аз“-ът може да има някакви права спрямо Държавата, е все едно да се допуска, че грамът може да уравновеси тона. Оттук разпределението: тонът има права, грамът – задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувстваш милионна частица от тона…
• Аритметично-невежата жалост е била позната само на древните: за нас тя е смешна.
• Върнах се вкъщи, когато слънцето вече залязваше. Вечерна розова пепел – по стъклото не стените, върху златната игла на акумулаторната кула, по гласовете и усмивките на идващите насреща номера. Не е ли странно: залязващите слънчеви лъчи падат под един и същи ъгъл, както и изгряващите сутрин, а всичко е съвсем различно, друго е това розово – сега е много тихо, леко горчиво, а сутринта – пак ще бъде звънко, пенливо.
• И не зная сега: кое е сън и кое – действителност; ирационалните величини изникват от здравото, познатото, триизмерното и вместо твърдите шлифовани плоскости – наоколо нещо тромаво, космато…
• Махнах с ръка, жълтите очи премигнаха, отдръпнаха се, изчезнаха в листака. Жалко животинче! Какъв абсурд: то – да е по-щастливо от нас! Виж, по-щастливо от мен – да; но аз съм изключение, аз съм болен…
• О, колко е велика божествено-ограничаващата мъдрост на стените и преградите! Това е може би най-великото от всички изобретения. Човекът е престанал да бъде див звяр едва тогава, когато е построил първата стена. Човекът е престанал да бъде див човек едва тогава, когато построихме Зелената Стена, когато с тази Стена изолирахме своя съвършен машинен свят – от неразумния безобразен свят на дървета, птици, животни…
• ИНТЕГРАЛЪТ мисли за великото си и страшно бъдеще, за тежкия товар на неизбежното щастие, което той ще понесе натам, нагоре, към вас, незнайни, към вас, дето вечно търсите и никога не намирате. Ще намерите, ще бъдете щастливи – длъжни сте да бъдете щастливи и не ви остава да чакате дълго.
• Когато Операционната започвала да функционира, се намерили глупаци, които я сравнявали с древната инквизиция, но това е нелепо – все едно да сравниш хирурга, който прави трахеотомия, с разбойника от широкия друм: и двамата държат нож в ръцете си, и двамата прерязват гърлото на жив човек. И все пак единият е благодетел, а другият – престъпник, единият е със знак +, другият  – със знак -…
• „Колко ми е хубаво! Ако знаехте: колко ми е хубаво!“
• Някак неудобно ми е, чуждопланетни мои читатели, да ви разказвам за това наистина невероятно произшествие. Но какво да направя, когато всичко беше точно така. А нима целият този ден от сутринта не бе изпълнен с невероятности, нима не приличаше на онази древна болест – съня? И ако е така – не е ли все едно: една нелепост повече или по-малко? Освен това съм сигурен: рано или късно ще успея да включа всяка нелепост в силогизъм. Това ме успокоява. Надявам се, ще успокои и вас.
• – Значи я обичаш. Страхуваш се, защото е нещо по-силно от теб, мразиш – защото се страхуваш, обичаш – защото не можеш да го подчиниш на себе си. Само непокореното може да се обича.
• Нашите богове с тук, с нас – в Бюрото, в кухнята, в работилницата, в клозета; боговете станаха като нас: ерго, ние станахме богове. И при вас, незнайни мои чуждопланетни читатели, и при вас ще дойдем, за да направим живота ви божествено-разумен и точен като нашия…
• Всеки истински поет е непременно Колумб. Америка и преди Колумб е съществувала векове, но единствен той е успял да е открие.
• Не се страхувам от тази дума – „ограниченост“: дейността на най-висшето у човека – разсъдъка – се свежда именно до непрекъснатото ограничаване на безкрайността, до раздробяването й на удобни, лесносмилаеми порции – диференциали.Именно в това е божествената красота на моята стихия – математиката. А на „нея“ й липсва тъкмо осъзнаването на тази красота. Впрочем това е ей така – случайна асоциация.
• Сам съм. Вечер. Лека мъгла. Небето е покрито с млечно-златиста тъкан. Ако знаех: какво има там – горе? И ако знаех: кой съм аз, какъв съм?
• Спомнете си древната легенда за рая. На онези двамата в рая им бил предоставен избор: или щастие без свобода – или свобода без щастие; трето няма. Те, глупаците, избрали свободата – и какво: ясно – после векове наред мечтали за оковите си. За оковите – разбирате ли за какво е прословутата мирова скръб. Векове! И едва ние прозряхме как да си върнем щастието… Не, чуйте по-нататък, по-нататък! Древният Бог и ние сме редом, на една маса. Да! Ние помогнахме да Бога окончателно да победи дявола – нали той, змията злорада, подтикнал хората да нарушат забраната и да вкусят пагубната свобода. А ние с ботуша по главата – пррас! И готово: пак е рай. Отново сме простодушни и невинни като Адам и Ева. Никакви неразбории – добро, зло: всичко е много просто, райски, детски просто.
• „През нощта номерата са длъжни да спят; това е тяхно задължение – също както работата през деня. Необходимо е, за да могат да работят през деня. Да не се спи през нощта, е престъпно…“ И въпреки това не можех, не можех.
• Лично аз не виждам в цветята нищо красиво – както и във всичко, принадлежащо на дивия свят, отдавна изгонен отвъд Зелената Стена. Красиво е само разумното и полезното: машини, ботуши, формули, храна и прочие.

…Пожар. Люлеят се сградите, бликват нагоре като течно злато, рухват. Превиват се зелените дървета, капе сок и накрая – само черните кръстове на гробниците. Но се явява Прометей (това, разбира се, сме ние):
И впрегна огъня в стомана той,
и хаоса в закони окова.
Всичко е ново, стоманено: стоманено слънце, стоманени дървета, стоманени хора. Изведнъж някакъв безумец – „отвърза огъня на воля“ – и отново, всичко загива.

• Ако съдим до стигналите до нас описания, нещо подобно са изпитвали древните по време на своите „богослужения“. Но те са служили на своя безсмислен, неизвестен Бог, а ние служим на смислен и съвсем точно известен; техният Бог не им е дал нищо, освен вечни, мъчителни търсения; не е излислил нищо по-умно от това да се принесеш в жертва, без да разбираш защо, а ние се принасяме в жертва на нашия Бог, на Всеобщата Държава – спокойна, обмислена, разумна жертва. Да, това бе тържествена литургия в чест на Всеобщата Държава, спомен за суровото време на Двестагодишната война, величествен рпазник на победата на всички над единия, на сбора над единицата…
• Това ваше знание е боязън. Защо да спорим: така е. Просто искате да оградите със стена безкрайното, а зад нея се страхувате да надникнете! Да! Надниквате – и бързате да затворите очи. Да!
• Свободата и престъплението са така неразделно свързани помежду си, както…както движението на авиолета и неговата скорост: ако скоростта на авиолета е = 0, той се движи; ако свободата на човека е = 0, той не върши престъпления. Това е ясно. Единственият начин да избавиш човека от престъпленията е да го избавиш от свободата. И ето, тъкмо го постигнахме (в космическия мащаб на вековете товва, разбира се, е „тъкмо“), и изведнъж някакви жалки глупаци…
• По достоверни сведения отново са открити следите на неуловимата досега организация, която си поставя за цел освобождаването от благотворното робство на Държавата.
• Казват, че при древните това било нещо обикновено и нормално – да сънуват. Е, да: нали целият им живот е бил такава ужасна въртележка: зелено-оранжево-Буда-сок. Но ние знаем, че сънищата са сериозно психическо заболяване. До този момент мозъкът ми беше точен като хронометър, лъскав механизъм без нито една прашинка, а сега… Да, сега е друго: усещам в мозъка си някакво чуждо тяло – като съвсем тънка мигличка в огото. Уж напълно се владееш, а окото с мигличката не ти дава мира нито за миг…
• Да бъдеш оригинален, това значи по някакъв начин да се отличаваш от другите. Следователно, ако си оригинален, нарушаваш по някакъв начин равенството…
• Човешките глави са непрозрачни и от тях гледат само мънички прозорци: очите.Пред мен бяха два страшно големи, тъмни прозореца  и вътре – непознат, чужд живот. Виждах само огъня – там пламтеше някаква „камина“ – и се движеха фигури, напомнящи… Нищо чудно: видях там отразен самия себе си. Но определено се почувствах уловен, затворен в тази фантастична клетка, подхванат от дивия вихър на древния живот – и това бе неестествено, неприсъщо за мен (очевидно идеше от неприятното въздействие на обстановката).
• Блаженството и завистта са числителят и знаменателят на дробта, наречена щастие.
• Света го владеят любовта и гладът.
• Добре, представете си квадрат – жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни – толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. 
• Като завърти тази ръчка, всеки от вас може да произвежда до три сонати на час. А колко усилия е струвало това на вашите прадеди! Те били в състояние да творят едва след като са стигнели до припадъка, наричан „вдъхновение“ – неизвестна форма на епилепсията.
• За каква държавна логика да говорим, когато хората са живеели в състояние на свобода, тоест като животни, маймуни, като стадо. Какво да искаме от тях, щом дори в наше време някъде от дъното, от косматите дълбини – все още се чува дивото маймунско ехо.
• Всяка сутрин, точни като колела, в един и същи час, в една и съща минута, ние, милионите, ставаме като един. В един и същи час единомилионно започваме работа – едномилионно я свършваме. И сливайки се в единно, милионоръко тяло, в една и съща, определена от Скрижалите секунда, ние вдигаме лъжиците до устата си, в една и съща секунда излизаме на разходка, отиваме в аудиториума, в залата за Тейлърови упражнения, прибираме се за сън…
• О…как да кажа… при нея е неправилно изчислена скоростта на езика, секундната скорост на езика винаги трябва да бъде по-малка от секундната скорост на мисълта.
• Защо още се разсъмва? Какво търси новият ден на гробището на живота?
• Ако искате да бъдете като хората, трябва да убивате и да владеете.
• Светът принадлеж на по-силните. Който иска да живее, трябва да управлява.
• Всички идеи, любови, планове, геройства, всичките тия ефирни неща са само колкото да може човек да се препарира за музеня на Вселената с надпис: Ето го човека. Точка.
• Никой не може да ненавижда така силно, както човек човека. Направи от камъните хора и те с камъни ще се избият!
• Ден като пъпка, ден като празник, ден като хубаво момиче. Момчета, такъв ден трябва да се полее.

Хелена.Защо престанаха да се раждат деца?
Д-р Гал. Не зная, госпожо Хелена.
Хелена. Кажете ми!
Д-р Гал. Защото се произвеждат роботи. Защото има излишък от работна сила. Защото човекът е всъщност една отживелица. Нали това е вече, като че ли…ех!
Хелена. Кажете го.
Д-р Гал. Като че ли природата се обиди от производството на роботи.

• Човешкото слово е възможно единствено въз основа на представата за свят. Но всеки възглед за това, какъв трябва и какъв не трябва да бъде светът, е само една реплика в безкрайната полифония на културата Днес знаем, че когато един от световете се наложи върху цялото многообразие на живота, това обрича не само другите, но и самия него.
• Човекът не може да бъде притежаван – нито от някаква политическа или теоритическа сила, нито дори от самия себе си. Човекът е жив, той става миг след миг. Да се предопредели веднъж завинаги какъв ще бъде той, как ще живее, какво ще иска – това означава човекът да се убие. Човекът е възможност, той е свободен дори от себе си, той се самотрансцедира.
• От гледище на доброто функциониране неща като детство, страсти, воля, любов – това е само загуба на време. Махнете душата, превърнете всички в номера и обществената машина ще се върти вече неспирана от нищо, все по-ирационално – до пълната катастрофа.
• За да се образоват масите, върху тях се налага временна диктатура; за да се наложи тази диктатура, трябва масите да бъдат държани необразовани. Омагьосаният кръг се затваря – веднъж пуснат от бутилката, духът на властта няма как да се натика обратно.
• Диктатурата няма интерес да образова масите – правото на език ще се предаде на управляващата каста, единствени малките прасета ще се образоват. Нека припомним, че равното образование на всички е един от основните мотиви на утопизма (Сен Симон, Оуен и т.н.); само образованият човек може съзнателно да действува от името на общия интерес.
• Човешкото, онова, което (заедно с Чапек) нарекохме душа, се явява именно когато роботът прекрачва отвъд инструкцията и влиза в уникално отношение с другия човек – в любовта. Че само любовта може да роди живот в антиутопиите, не е метафора; само в погледа на другия аз мога да остана себе си. 
• Понеже, твърди повествователят, самата хубост прави един по-търсен от друг, а това застрашава равенството, любовта следва да се планира и разрешава от институцията. Пред бюрократичния документ всички са равни (в това впрочем е неговият най-благороден смисъл!). Вече не аз чакам любов от теб – двамата независимо се нареждаме на опашката перд гишето за „розови билети“ и правим заявка за еди кой си номер (може би случайно – един за друг). 
• Двете „основания“ на душата: способността да общува с другия и да притежава история. И двете, както става ясно, са й дадени в езика (идеалната „общественост“ на homo sapiens). Сега по-добре можем да разберем устройството на антиутопичните кошмари. За да се подведе светът под единен теоритичен принцип, трябва преди всичко да се унищожи човешката душа, да се сведе човекът изцяло до ситуацията, да се направи от него вещ, робот. Но за да остане без душа, той първо трябва да стане без-душен и равно-душен към другия. Душата възниква в живото съприкосновение между мен и уникалния друг човек, не абстрактния член на множеството, а любимия, незаменимия, ако щете – мразения. Неговата неповторима реалност дарява с реалност и самия мен. Но ето че аз се изхитрявам, поставям се над другия – почвам да го пращам в „трошачката“ или в „скотобойната“, когато той престане да ми служи, отнасям се към него като към средство; неочаквано обаче се оказва, че с това съм обрекъл себе си – самият аз вече нямам душа и утре сам ще бъда захвърлен като износен инструмент.
• Пред криминалния роман всички сме равни.
• Книгите си противоречат, книгите губят време, индивидуализират човека.
• Разбира се, забранено е спирането и вглеждането в другия човек, защото в погледа към него възникваш и самият ти – спирайки се пред другия, ти спираш пред себе си. Но и това не е всичко, тъй като в телесния контакт другият някак може да бъде консумиран, да дойде и да си отиде. Истински опасно е словото на другия, онази негова идеална същност, която има свойството да трае, да надживява телесната му мимолетност. Затова истинският враг е книгата (Брадбъри си я представя не като продукт, а като живо слово). Още Платон гони поетите от идеалната си държава: те умножават истината, тоест правят я субективна и изкушават човека, представяйки му индивидуални страсти, които противоречат на разума и подкопават неговия самоконтрол. Литературата е уличена като съюзник на единичното в съпротивата му срещу общото.
• Забраната да се намалява скоростта (за годене пеш и дума не може да става); това всъщност е забрана да се вглеждаш в нещата, да спреш без цел пред конкретно нещо, да му се удивиш. Реалността на конкретното е ликвидирана, дори забранена; всяко нещо трябва да е средство за друго, от всичко да се извлича абстрактна печалба или наслада. Впрочем „забраната“ тук е фантастичен сюжетен ход; реалното съвременно общество просто дисквалифицира подобни „странни“ хора, които участват да участвуват в ирационалната социална надпревара, етикира ги като „аутсайдери“, „хора с проблеми“, „несправящи се“.
• Гражданите на Всеобщата Държава вече не могат да осмислят живота един на друг; просто няма други хора, всички са същите (застанал пред съседния номер, човек има чувството, че се гледа в огледалото). Това общество е чудовищно самотно, то трябва да пуска ракети в космоса, за да общува (с кого, с космическия вакуум?), то няма дори пред кого да ликува, да направи своето всеобщо математическо щастие реалност. Единственият празник тук може да е само човешкото жертвоприношение!
• Най-систематичното и разбираемото в света на знаците това е числото! Тук вече е пределът на идеала: числото помества човека абсолютно точно на мястото му и съвършено го съизмерва с останалите хора. В известен смисъл всички числа са равни, макар че някои са по-равни от други – всички са лишени от история, морал, от „частна собственост“ върху един или друг референт в действителността. Те значат всички и нищо, влизат девствени във всяка нова (политическа?) ситуация, готови за нова употреба.
• Работещият на машина човек постепенно бива превърнат сам в машина, в робот. Машината е следващо ниво в отчуждението на човека от света – тя отчуждава собственото му поведение, лишава действията му от обозрима цел и смисъл, превръща го в „придадък“ на собственото си функциониране. Всички „придатъци“ са равни, те са еднакво лишени от себе си.
• Всички са равни, всички са консуматори, всички са равно отчуждени от света. Тук дори насилието е анонимно – младежите се забавляват да газят котки или пешеходци по безлюдните улици. Основното действуващо лице е машината – автомобил, телевизор, електронно куче убиец и т.н.
• Новите форми на кулинарна демокрация раждат самотни индивиди, които забързано отхапват на спирката, прелиствайки вестника. Равенството новия свят осъществява чрез равно и общо отчуждение; нещата вече не са притежание на всички, както го искаше Платон, нещата са еднакво ничии и в този смисъл ние см равни пред тях.
• Утопията е невъзможна. Тя е идеал, който критикува настоящето, прави го преходно; утопичната визия е насочена не към бъдещето, а към настоящето. Обратното води до абсурд. Мислимо е идеалът да се въплъти в едно отделно нещо – така то остава образец за своя клас. Но утопията е идеал на всичкото, извън нея по определение няма друго.
• Злините могат да се поправят само с едно всеобщо сътресение!!!… Всичко да се обърка! Всички елементи да се смесят, да се разбъркат, да се сблъскат… нека всичко се превърне в хаос и от хаоса да се роди един нов свят!
• Самата дума „утопия“ е измислена от Томас Мор – отрицание + „topos“ (място, страрогръцки) = „несъществуващо място“. Иначе казано, мечтаното общество се гради в едно теоритично „никъде“.
• Когато майсторът трябва да поправи някой часовник, той го оставя да спре – пише Шилер, – но живият часовников механизъм на държавата трябва да бъде преправян, без да спира, тук въртящото се колело трябва да бъде заменено в движение.“

Антиутопията (или дистопията) е литературен жанр, своеобразен „коректив“ на утопията, чиито представители (Мор, Кампанела, Бейкън и други) претворяват в произведенията си идеала за едно съвършено в своята хармоничност общество, привлекателно с прекрасните си условия за изява и еволюция на всички хора. За разлика от тях писателите антиутописти чертаят мрачни хоризонти, над които се издига черното слънце на унинието и песимизма, предлагат негативни варианти на бъдещето, което очаква човечеството и света. Този жанр също има своя класика: „Левиатан“ на Хобс, „Пътешествията на Гъливер“ на Суифт, „Машината на времето“ на Уелс, „Прекрасен нов свят“ на Хъксли и други, като едва ли е случаен фактът, че бурното му развитие, изразено в забележителни по своята художествена сила и въздействие резултати, датира именно от нашия век – столетие на преломи и катаклизми, на необикновени постижения и на страшен песимизън, на въодушевление и на обезвяра, достигнала абсурд. В настоящия том са подбрани няколко знаменити творби на антиутопията, разположени като жалони по протежение на 20-ти век, създавани в различни моменти от неговата история, в различни страни, и тяхното съчетаване разкрива различни аспекти на антиутопистките визии, характерния за жанра гротескно-сатиричен подход към проблемите, свързани с оцеляването на човека, не само физическо, но преди всичко духовно, откроява различни черти на творческия маниер на едни от най-забележителните му майстори: Чапек, Заматян, Оруел, Брадбъри. (Из сборника с разкази „Черно слънце“)

• Такава е на любовта мощта, че възвисява низките неща.
• Ний знаем, че ако се вгледа и най-зоркото око в окото на небето, губи зрак и мигновено се потапя в мрак;
• Не е ли туй примамлива задача: да подиграеш тъй подигравача, че той след миг учуден да се види, убит от свойте собствени обиди?
• От всичките ни жертви най-загубен, това е образованият влюбен: че измътена от мъдрост, лудостта цитира от класиците места, умува тънко, свят с остроти, и няма начин да се укроти.
• О, този лик! Столетник да го зърне, от гръб ще хвърли в миг петдесетте, че хубостта умее да превърне и посоха във конче на дете!
• Чуй, Бог създал ме е с душа. Няма как, ще съгреша.
• Словата дъх са. А дъхът е пара, която сутрин слънцето поглъща. И кой не ще прекрачи свойта клетва, щото там зад нея раят му просветва.
• Не изписвай вежди. Когато няма хубост в нечий лик, се разхубавява със език.
• Любовта е солта на Земята!
• И неслучайно сичко на тоя свят ся купува и продава.  За сичко е неговото тяло разменна монета. Като гледаш тъй света и ся чудиш защо тъй става, никога недей забравя кое на кого е. Кой кого е разпънал и кой кого е окачил на кръста. Тая долна земя  поднебесна тряба да ся до корен изстърже, да ся прочисти със вода и огън! Само Второто пришествие ще оправи нещата!
• „Насилието сичко покорява.“ Искаш добро? Насили злите. С морков в едната ръка и тояга в другата. Моркова малък, тоягата голяма. Ти като имаш голяма тояга, те и на малък морков ще ся съгласят.
• Кога маймунякът си въобрази, че е мъдър и много знай, тоз може такива поразии да направи, че не ти е работа. Далеч и настрана ги дръж такива! Тез многознайковци, с дълбоката мисъл! От клоните увиснали ще мислят!
• Чиляк предполага, а Господ разполага.
• Ала тряба и да си свободен. Светът е за свободните направен. Сам Господ, казват, го е направил тъй, от свобода. И само свободните могат да му ся насладят. А человеците често тънат в робство и туй наричат свой живот. Какво нещастие, каква поквара на блажений свят!
• Дяволът фаща най-лесно человека, кога ся отчае. Той си търси отчаяни хора, че най-лесно ги впримчва, а ги и предпочита. Затуй и прави такива неща по света, че да сее отчаяние, защото си търси отчаяни хора. А като ги фане, те на свой ред правят тъй, че сеят още отчаяние, и така без край, порочний кръг. А отчаяний човек най-лесно пада в мрежите на дявола, понеже си мисли, че е прав и съвестта му е чиста. И с чиста съвест прави дяволски неща. Дяволът, ще речеш, фаща человека с много неща и действително е тъй – фаща го с алчност, гордост, и прочия, но отчаяний человек е негов пророк и любимец. Понеже съвестта му е чиста, умът му е трезв, и има в него една безстрашна решителност, която нито в алчния, нито в гордия има. Тоз е на дявола ангел-вестител. И сие е страшен капан!
• Стой с силните на деня, кай, или барем открито против тях не заставай. А понеже често са те несвестни, ти с тях другар не можеш бити, ако не щеш да си плюйш в душата, но и открито насреща им не заставай. Че Съдба, кай, ги е на туй място сложила и само тя от там ще ги махне, кога му дойде времето.  А времето и мълчанието са лек на всяко зло. Видиш ли ги, кай, че падат,  че Съдба ся против тях обръща, дай и ти едно рамо да паднат и да ся сринат в пъклото, но до тогава внимавай и ся спотайвай. Че иначе, кай, ще изгориш нахалост.
• Чудесата са редки, и рядко ся дават!
• Но дори да оставим сичко друго настрана, винаги ти тряба да имаш на ум, че удобният случай е много коварен. Тъй са и животните фащат в капана. Гледат нещо за ядене, стои си само на поляната, отиват там и хоп! – капанът хлопва. Туй понякога не изведнаж става, а постепенно. Человек, кой все ся възползува от случая, е един вид вехтошар. Тоз е вехтошар, боклукчия – каквото довее вятърът до него, той го зема. Тия обикновено ся имат за много хитри, смятат, че мъдростта познали. Възползувай се от случая, кай, отваряй си очите на четири, и падне ли ти нещо в сгодната минута, вземи го. Кой превари, той натовари. Глупостта говори с устата на тез хора и ся смята за мъдрост. Но те не разбират, че тъй накрая стават играчки в ръце случая, и случаят започва да ги мята насам-натам през живота като някое парче мазна хартия, по вятъра понесено, люшка ги тъй наляво-надясно, накъдето си иска, дорде съвсем си изгубят нишката в живота, съвсем си изгубят пътя и станат слуги на произвола на случая. Туй е прочия голяма глупост и нещастие – но те го имат за висша хитрост и от ума си патят! Ти вместо да ся ла;каш подир удобния случай, тряба да знайш какво искаш да правиш, какъв е твой път в живота, и по него да вървиш/ Ако искаш да си револуционер – бъде револуционер, ако искаш да си списовател – бъди списовател, ако искаш да си търговец – стани търговец. Разумей ся, затуй освен най-силно желание, тряба да имаш и таквиз способности. Но то често е така. Много по-често, отколкото чиляк е склонен да си мисли. Защо най-силното желание неслучайно е такова. Каквото искаш и за каквото ставаш, накъдето та тегли сърдцето, закъдето ти сече умът – това стани, това бъди. Не ся оставяй на случая да решава вместо теб, да та лашка насам-натам, не ся възползувай от удобната възможност – днеска едно, утре друго, когато каквото падне, – ами си върви по пътя и в свойта посока. Следвай, ще река, своята Съдба.
• Вънкашността как лъже. Много лъже. Но тя и вътрешността лъже. Лъжовен свят! Нищо не е, каквото изглежда, че камо ли каквото би трябвало да бъде. И защо Господ го е създал такъв, или защо го търпи? Не мога да се начудя на това, вече толкоз години. Сичко е потънало в лъжа. Лъжа след лъжа, лъжа пред лъжа.
• Запомни от мен: няма по-голям душманин на света от богат българин! На чуждите гъзодавец, на своите жесток изедник!
• И тъкмо туй е безутешното. Защо ти разбираш, че сичко туй въобще не те касае. А по-точно – че ти си му чужд и не си ти част от него, пък все едно желайш, или не. Че то си живей свой живот, и той е за теб непроницаем. И ще си речеш: „Що диря аз тука? За какво дойдох, защо да остана?“. Защото на сичко туй ти си му всъщност чужд – то не ти е чуждо, но ти на него си му чужд. Като в любов безответна, коя ся накрай и в омраза превръща. Не можете ся срещна. И тогаз сърдце ти ся обръща и тръгва надругаде.
• Байно чорбаджи, може да имаш 130 000 овце и миллиони грошове, но аз пък имам ливорвер в джоба, и ако река, мога да бръкна там, да го извадя и да ти пръсна изеднишката глава на мидени люспи. Ливорверът си е ливорвер, братя. По-як е от парата. И е той тайната на свободата. Имаш ли ливорвер, ти си на крачка от свободата. Че си разпоредител на животът и смъртта. „Наша свобода от нас зависва!“, както казва мъдрий великан Раковски.

За да достигнем свободата, нужно е да следваме сие трипосочно воздвижение:

1. Да ся уграмотяваме! Наш път към свободата минава през всеобщо просвещение и последващо возвишение на целокупния български народ. Просвещението ще отвори секиму очите и ще му даде да разбере, че и той человеческо същество, що има право на свобода и достойнство Туй е нещо, кое чоловек научава, а не ся ражда с него и затова е толкоз важно да бъдат хора образовани, да ги огрей слънцето на знанието, кое ще да разпръсне робский мрак невежество.

• Но человек, който няма свобода, той не съществуе на свят. Такъв человек е равен на безсловестните животни, кои привикват и цял живот остават на робската си служба, наложивша им ся с сила от техните господари.
• Хората са като стадо някое – водят ся по името и положението и каквото чуят от някой такъв, като безмозъчни повтарят. Собствен ум там не търси. И туй хем при положение, че му през цялото време люто завиждат. И пак! Брате!…
• Научил ся поп на варен боб, свършил ся боб – отучил се поп.

Абе има надежда, казвам аз. Наш народ ся образова и возвисява не с дни, а с часове. Гледаш го, сега е 5 по турски, докато стане 8, още двама ще са ся научили да четат! А, не вярваш! Абе аз ти казвам! Бравос! Юнаци! Ей тък ще я настигнем Европата, и ще ся возвисим всенародно! Че после глей що става! Е туй,  дето после става, направо не е за разправяне! Ще им ся отворят очите за слънцето на знанието, ще прогледнат! Наука ще пазят, Бога ще тачат. Туй сляпото окато прави! С една дума – не бойте ся. Бъдащност е светла и сичко ш’ся оправи!

• Живот ти никога не можеш с книги сравни, живот е неповторим.
• Светлина и вода са голямо благо.
• А време минава, не ся ибава, и пет пари за теб не дава.
• Просвещавайте млади Българи, просвещението на сякоя добрина и благополучие е корен. А невежество на сяка злина и сякое злополучие е извор.
• Аз знам, че Българский читател, като види някоя си книга, първо ще рече: „Абе тоз защо я е написал таз книга, какво е зел да мъдрува!“. Българский читател е невеж, но много взискателен! Ти такъв измикярин лесно не можеш намери като Българский читател. Нему аз изповедувам, че съм ся придържал към следний ръководни принцип и начало: Що не можеш в глава удържи, земи перо и в книга бележи! Тамо ще си имаш съкровище, в книжовно широко поприще!
• Главата, да знайш, не е само за украшение, за бутане на ястие през нея и за дрънкотене! Туй без мислене няма да стане! Чиляк тряба от време на време и да ся напряга малко! Знам, че не е приятно.
• „Свободата не ще Екзарх, тя иска Караджата!“. Аслъ! Кой много рассуждава, малко действува. Като бача ти Либен, мислител същий. Но ти можеш в рассуждения целий си живот напразно погуби. Целий си живот можеш ся за нещо подготвя и тъй да си останеш. Я спри да рассуждаеш, ами стани нещо да сториш, хем по-тъй!
• Ти живейш в два свята – в един на празен стомах, и в един на пълен. Секи человек живей тъй едновременно в два свята, а не само, да речеш, самодивите ил’ духовете. А и секи един человек. В един свят живей на празен стомах и в друг на пълен И тъй ся движи между двата свята, без да си дава сметка, преминава постоянно от единия в другия в течения на деня, и после обратно.

– Българинът ми е на мене много съмнителен. Турчинът в някои отношения цвете е в сравнение с него. Българинът е слаба душа, слуга и завистник, и чуждопоклонник.
– Като е тъй, защо го освобождаваме? – попита Асенчо.
– Тоз въпрос дяволът ти го прошепна – рекох аз. – Ей тъй насила! Насила го освобождаваме, против привичката му. Ще бъде свободен насила! Той като е свободен пак постарому ще си живей, но вече наши хора ще са господарите, българи, не турчуля. Хора като Димитра Общий, ей, таквиз хора, достойни, возвисени. Тогаз те ще го фанат тоз народ и ще му помогнат да ся возвиси. Отпървом с добро. А който не иска с добро, с бой ще ся возвиси.
– Да ся возвисяват! Ний как сме ся возвисили! – рече Асенчо.
– Да! – казах аз.

---

– Българин да си е зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил.

Че ся замислиш защо е тъй. Откъде тази немощност идва, тая нефелност? Причини много, но на мен ми ся чини, че главна е невежество. Не толкоз себелюбие или овчедушие, или тесногръдие или друга някоя черта карактера (табиета), а главно невежество. Невежество е в корена на всичко. От там бликат тез мръсните води. Невежий человек живее в малък свят. Не ще прехвърли мост от единия бряг на реката до другия. Другия го не касай. Широта светосъзерцания в него няма никаква. И какво тогава очакваш?

• А градската обноска е: разхождаш ся, книги четеш, рассуждаваш, с хората умно хортуваш, подрънкуваш на китарката, пийш кайве ил’ какао, може и търговийка да подфанеш, и изобщо на гърбът на незнающите живейш; само кой не знай, той работи.
• Не тряба да презираме никого и да не казваме, че не са нищо, и кога им направим зло че не ще могат да си отмъстят.
• Време лети невидимо, защо му е въздушна природата, време е като вятъра, духа и отлита, само най-леки неща  зема със себе си – листа, дугове, миризми, прах от пътищата, пуховете от липите, глухарчета, цветчета, таквиз неща; само духовете на нещата зема; най-лекотелесните неща. А които неща имат по-тежко тяло, остават все по-назад и по-назад. Не могат да ся носят по вятъра. Докато ти направиш две крачки, той прави двеста, и напира зад тебе, все нов и нов. Време лети като облак, светът лети с него и ся вечно възражда, но человек изостава, защо има тежко тяло, меса му тежки го към земя като вериги привързват. Не му достига лекота. И тъй все повече изоставаш и изоставаш, дорде та накрая време съвсем отмине, защо не можеш да ся движиш с неговата бързина…
• Туй ся нарича на французки „амбиция“: кога много ти ся иска нещо да сториш и мамичката им би ибал на сички, кои ти на пътя стоят. Туй ся зове амбиция.
• Какви ли не неща, брате, проговорват в главата ти. Глава человеку е боклучарник, какъвто втори няма. Ни някой ще рече – там сред свинете и бисери ся намират! Да, аз в туй вярвам. Трудно е само да ся разбере кое кое е.
• А и понеже, най-сетне, сме сите българи, кога тряба, става българите срещу другите. Но само кога тряба. Туй ся прави с нежелние, и ся в него спазва много строга мярка. И да ти кажа, тъй като гледам, това е довело до бая напредък. От кое аз заключавам, че напредъкът ей тъй с братство и съгласие не става, ами други неща трябат. Аче може даже братството и съгласието да са му в пречка. Ти ако искаш братство и съгласие, често не можеш стъпка направи напред. Ако искаш напредък, ще тряба често с тояга в ръка да действуваш, и да знайш, че ще има много недоволни. Защо те прочия не щат напредък. Те искат да си карат как си знаят. И ти ако искаш напредък, ще тряба здравата да ги разтърсиш, а те за туй ще та мразят от дън душа. Но няма как, тъй става. Ти само разбери какво искаш – напредък ли, или братство и съгласие. Защо и двете са хубави, туй не е прост въпрос. И и двете може да ти потрябат при това. Понеже неслучайно ся вика „Сговорка дружина планина повдига“. Тя, разумей се, планината няма да подигне, пък ако ще колко си ще да е сговорна, и туй също тряба да ся помни; но аслъ много работи тя да направи.
• Прости хора много, с лопата да ги ринеш. Макар че лопатата малка ще дойде…
• Тъй е сякогиш в света – най-евтиното най-много и най-често ся намира.
• Който много обмислюва, той нищо не върши. Който много съобразява, той на нищо не ся решава.
• Кога едно нещо почне лошо, то най-често лошо и продължава. Видиш ли, че почва лошо, туй е знак – върни ся, откажи ся или отложи.
• В мечтателност си време минава, път ся преваля и живот си изтича.
• Време на пощава, всичко подибава.
• Ний уж за свобода ся борим, пък с други хора живейм! Туй като ся замислиш, бая недоразумение пада… Но иначе тряба гората да фанеш, а дори там други хора търсиш, дружина да правите. Ако си сам, дивата природа като нищо та изяда, и най-буквално. Влъци, мечки са деца на дивата природа и ако не намерят друго, кое е даже много вероятно, защо гора е често доста оскъдна, – е тогаз вече ибах та в человека, изядат те абие и окото им не мигва биля! А той си, брате, кръстче носел в джоба, и някои псалми наизуст знаел… Иди, па им речи: „Аз съм человек, Адамовий наслендик, от сите животни най-висш“. Нали са прости, не щат те разберат. Ала щат та изядат. За туй ум ся не иска. А здрави челюсти, яки мишци и хищническа, дебнеща хитрост. Но то и в человешкото царство комай така. Тъй като гледаш, умни да са втасали? Умът не процветява в света. Хитрост да, но ум не. Не знам за какво е той направен, но не е за живот. А което не е за живот направено, нали знайш…
• Тъй е то, с други хора кат’ живейш. Секи с табиета си. Един едно, друг друго. И тъй цял живот. Трябва да свикваш.
• Не сичко, дето го пише някъде, е Светото писание. Нещата ся променят! Днеска едно, утре друго.
• Няма нужда душманите да знаят що им мислиш. Ти, като дойде време, ще им ся обясниш.
• А защо ся тя фърлила, ще прощаваш, но аз сега не мога си спомня. Сигур по любов. Защо ся девойки от скали фърлят? Туй, ако на себе си, щеш ли го направи? Не, никогаш! Но от любов полудяват. Туй е и то като гръколудието голяма зараза. Но главно сред мома ходи, сред красний пол, и то доде са още млади. Като детска шарка деца мори, тъй тях любов. А после ся научават да смятат и почват парици да броят…
• Усещам го, че има в него карактер (душевна нагласа, табиет). Туй у животни ся често среща, а понякога у хора. Но у хора по-рядко, понеже е сичко така направено, че да нямаш ти таквоз нещо, ами да правиш като сички останали. Ти карактер може да имаш чак началник като станеш, иначе не може. А началници са малко. Затуй е карактер рядкост. Разумее ся, има и някои, дето пък нищо друго нямат, освен карактери.
• Наште хора често са такива, като тия деца, чак малко да ти дожалей. Все уплашени едни таквиз, сърдцето им ся свило като птиче зимъска, чакат някой да ги приласкай, с добра дума да ги повика, и чак тогаз им ся душа разтваря. Ала не е такъв светът!
• Мама ви да иба загубена, зарад вас съм ся нахулил в тоз снежний пъкъл.
• Понявга се случва тъй, че настъпва един миг, който спира, забавя се и трае много повече от миг. Тъй и сега – всякакъв звук и движение спряха, спряха за много повече от миг. После времето постепенно се съживи и пак започна бавния си ход.
• Без приятел на човек му е пусто, поболява се от самотност.

Дори сега, на сън,
ако съзра под дрехата й двата портокала
с цвета на старо злато и лицето като звездна нощ,
снагата, в огън изкована,
пронизана от острието, любовта ще носи –
на младите години първата любов –
сърцето си в нега туптящо бих заровил.

Дори сега,
ако съзра в очите-лотоси онази немощ,
родена под най-сладостното време – младостта,
аз пак протегнал бих изстрадали ръце,
от устните й пак ще пия упояващото вино
като пчела, политнала на воля,
която се опива с мед на крехки лилии.

Дори сега,
ако съзра в очите чакащи безумна болка,
ланити, хлътнали и побледнели
от треската на нашата раздяла,
поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,
нощта би станала любовник мургав,
върху гърдите на деня глава обронил.

Дори сега
в душата си, що повече не чака, аз съзирам
все образа изчезнал, все халките златни,
звънтящи в допира до малките магнолиеви листи,
в снежнобялата и мека кожа, по която
бях писал с устните си пламенни куплети,
каквито вече няма да запея.

Дори сега
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага, от морна радост повалена,
и за утеха малките цветчета, дето тръпнеха
под булото на нейните гърди,
а в мъката – устата, от целувки влажна.

Дори сега
я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна
най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни,
които за сребро продаваха робини по тържищата,
в талази затлъстяла плът очи да свиват;
но нея никой принц от градовете морски не откупи
в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,
до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.

Дори сега
обичам черните очи със ласка свилена,
ту в смях потънали, ту в скръб,
клепачите, що сладка сянка хвърлят,
когато погледа й нежен засенят.
Обичам устните й с аромата сочен на цветя,
вълните на косата й, от дим по-мека,
смеха й, в който изумруад палаво блестят.

Дори сега
те виждам – с леки пръсти галеше косата ми,
в една се бяха слели двете ни души, –
а споменът пламтящ говореше чрез тебе:
„О, виждала съм как, луната щом се крие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най-безгрижно и заспиват
под тежките, от злато изковани канделбри.“

• Хубаво е човек да не вярва в добри и лоши знамения. В тях никой не вярва. Няма никаква полза да се градят вероятности върху тях и никой не гради вероятности.
• Лесно е за този, който гледа отстрани, да каже, че „времето ще излекува всичко, че ше отмине и това, че хорта ще забравят“ и още разни такива. Но когато не си отстрани, времето не спира, хората не забравят, озоваваш се в неизменен вакуум.

– Винаги ми се е виждало странно… – поде Док. – Качествата, които ценим у човека – доброта и щедрост, откритост, четност, разбиране и чувство – всички те съпътствуват неудачниците в нашата система. А ония черти, които презираме – нетърпимостта, алчността, лакомията, низостта, егоизма, – те са пътят към успеха. И макар хората да се възхищават от стойността на първите, те всъщност обичат плодовете на последните.

• Анри художникът не беше французин и истинското му име не беше Анри. Той не беше и истински художник.
• Никой досега не е изучавал психологията на едно замиращо празненство. Колкото и да е бясно, кресливо и кипящо, обзема го треска, настъпва тишина и тогаз то бързо-бързо свършва – гостите се разотиват, заспиват или пък се замъкват другаде, на друго празненство, и оставят зад гърба си един мъртвец.
• По дъното се търкалят невероятните отпадъци на морето – счупени или разцепени черупки, остатъци от скелети, откъснати клещи от раци – морското дъно е фантастично гробище, в което пълзят и се боричкат живите.
• Док все още обичаше истината, но знаеше, че не всички я обичат, че тя може да бъде много опасна любовница.
• Такъв си беше Док. Никога не задаваше въпроси, ако не искаше да знае отговора им, и затова не можеше да проумее каква ще е тая глава, която пита, а не иска нищо да знае.
• В списъка на дарителите невъзпетите, нерекламираните, безсрамно мръсни надници на греха стоят винаги начело.
• Словото е символ и наслада, то поглъща хора и пейзажи, дървета, треви, фабрики и китайци. Действителността се превръща в Слово, а то – отново в Действителност, само че разкривена, изтъкана от причудливи шарки.
• Дълг на писателя е да възстанови загубените хоризонти и да ги разшири, да вдъхне на човека увереност.
• Човекът е брънка от една верига и ще бъде човек, когато веригата се разкъса.

„Литературата не трябва да се твори по болята на безжизнени, анемични и немъжествени духовници, на кастрирани критици, които пеят молебствия в празни църкви; нито пък е забавление за тесен кръг избраници, заключени в кули от слонова кост – жалки и претенциозни просяци на отчаянието с ниска температура. Литературата е толкова древна, колкото и словото. Родена от една необходимост на човека, тя не се е променила, освен дето е станала още по-неизбродима. Вековният дълг на писателя също не се е променил. Писателят трябва да разказва за нашите грешки и падение, за нашите многобройни и сериозни неуспехи, да изведе на светло нашите тъмни и опасни сънища, за да ни приближи до съвършенството. Писателят има мисията да изрази и възпее величието на човешкото сърце и човешкия дух, смелостта на човека, изправен пред превратностите на живота, неговата дарба да обича, да съчувства. Във вечната борба срещу слабостта и отчаянието писателите са били светлите знаменосци на недеждата и движението напред и нагоре… Писател, който не вярва горешо в усъвършенстването на човека, няма право да участва  в създаването на литературата… Днес ние притежаваме могъщество, каквото някога преписвахме на бога. В своя страх и неопитност ние си присвоихме правото върху живота и смъртта на целия свят. Но ето че най-сетне рискът, славата и изборът са в ръцете на човека. И не е трудно да докажем, че той е съвършен. В самите нас и никъде другата – трябва да търсим смисъла на онази отговорност и онази мъдрост, които някога искахме от божеството. В човека е най-голямата ни надежда.“

Из речта на Джон Стайнбек по случай получаването на Нобелова награда, 10.12. 1962 г.

• Дефицитът на бъдеще е по-тежък от дефицита на финансови средства. Изчерпването на залежите от мисъл е по-страшно от изчепването на нефтените залежи.
• Езикът е дом на битието. Но това, което чувам, не е мой дом.
• Един приятел предложи да продаваме сценарии за сънища. Има ниша, каза съвсем сериозно, хората вече нямат фантазия да сънуват.
• Пресмятал съм колко време трае един средно дълъг живот. 519 600 минути за година (ако не е високосна). Умножавате по годините, които си отпускате, да речем 77, и се получава нещо като 40 009 200. Над 40 милиона минути, не е шега. Ние сме милионери на минутите. Никога не сме го знаели.
• Привършвам. Гласът, който чете тези страници, желае да бъде ехо от съвкупността от гласовете на моите герои. Нямам повече глас от техните гласове. Простете, ако това, което за вас изглежда малко, за мен е всичко.
• Ако има йерархия в греховете, то краденето на книга е сред най-леките.
• Четенето е друго усилие, друга дисциплина на погледа.
• Имало едно време едно време, в което едно момче слушало приказки на грамофона. Грамофонните плочи през цялото време припуквали и прескачали. Една плоча с приказки веднъж цял ден се въртяла на“…и те заживели весело и щастливо…и те заживели весело и щастливо…и те заживели…“. Един непоносимо дълъг весел и щастлив живот. Кой знае защо, на момчето му станало тъпо и тъжно.
• Никое изкуство не отменя страховете ни, чудовищата ни, самотата ни, смъртта. То само ни научава някакси да живеем с тях. Не че е малко.
• Само при позналия разочарованието и тъгата можеш да намериш утеха за собствената си тъга.
• Ако повече хора си подарят книги за Коледа, това ще намали малко размагьосването на празника. Ще редуцира общото количество кич. Ще приглуши с тон истерията.
• Защото книгата е много личен подарък. Защото подаряваш думи, подаряваш история. И казваш нещо през нея на този, комуто я подаряваш.
• Слухът е третото сетиво, с което можете да опитате една книга. Допрете ухо до корицата и почакайте малко. Ако авторът има свой собствен глас, непременно ще го чуете. Някои книги бучат като рапани.
• Не просто можем да прекосяваме различни светове според книгите, в които влизаме, а самите ние сме различни светове.
• Ако не четете този текст, той не съществува. И това е първото чудо на четенето.
• Един свят, пълен с истории, не може да бъде скучен, безсмислен и смъртен. Не може да бъде така лесно размагьосан, въпреки цялата тривиалност на всекидневието.
• Писателят е едно голямо, любопитно за света ухо. Воайор на ухото. Светът е пълен с неразказани истории само ако имаме ухо за тях.
• Не вярвам много на хора, които знаят всички отговори, всички ходове, и не се съмняват в това, което вършат. Категоричността винаги е съмнителна.
• Пред прага сме, това е само частна интуиция, на една нова криза, аналогична на тази с изчерпването на нефтените залежи и енергийните източници. Ще я нарека изчерпване на залежите от мисъл. Да, до голяма степен това ще е глобална, световна криза. Може би в отделни страни тя ще има по-особено и по-тежко изражение. Там, където собствените залежи на мисъл никога не са били особено дълбоки. И се е черпило доста по-бързо. Криза на късия хоризонт, криза на мотивацията, на неясното утре, люшкане между депресия и агресия, взривяване на твърде крехките примирия в обществото.
• Как се измерва тъга?
• Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят зад уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.
• Депресия, дълбока колкото Марианската падина. Звучи като стихотворение.
• Комунизмът е в някакъв смисъл радиоактивен – има дълъг период на полуразпад.
• Както думата съдържа предмета в себе си, без той да присъства реално, така и банкнотата съдържа потенциалните предмети, срещу които може да се замени.
• Радващият се човек е красив!
• Изисква се много работа, за да промениш нещо и двойно повече енергия, за да го запазиш същото, каквото е било преди сто години. В това има нещо много европейско. Миналото е лукс, обезпечен с време и постоянство.
• Което се гради върху руини, ще стане руини.
• Това е неизбежният ход на историята: символите се превръщат в сувенири.
• Изобщо не е сигурно дали българското време тече линеарно или в прогресия. Дали изобщо тече.
• Така върви историята, Гугъле, от автентика към кич, от череша към чам.
• Казвам ти, нечетенето на книги е опасно за живота. Както и сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе.
• Всяка череша беше едно неосъществено черешово топче. Така мисли бунтовното съзнание на детството. Сега знам, че всяко черешово топче е една неосъществена череша.
• На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око. Представям си как дядо ми, работил на нивата редом с баща ми, братята и сестрите си, ще зареже замалко работата и ще седне да съзерцава напъпилата череша на синора. Изглежда чак неприлично. Че той начаса ще бъде обвинен в мързел и осмян.
• Напуснатите места са пълни със следи.
• Понякога случайностите идват, за да ни отворят очите за неща, които иначе биха ни се открили доста по-бавно.
• Социалистическият колекционер е колекционер на отсъствия.  Самият продукт остава призрачен, недосегаем (най-често консумиран от друг, не от колекционера), а се издига в култ опаковката, празната форма. Мислиш, че притежавш духа, а държиш само бутилката.
• Сувенирът е негативно свидетелство на един невъзможен опит.
• Ние тук сме си щастливи, защото не знаем колко сме нещастни.
• Всяка несбъднала се година ражда след себе си куп несбъднати.
• Още по-наше е онова, което сме изгубили, без да е сигурно, че сме го притежавали някога.
• Цензурата в България пречи да бъде забелязана цензура в България.
• Да бъдеш щастлив – означава да изпитваш увереността, че си на правилния път.

Вътре в нас безброй мечти
чакат да покълнат,
да пуснат корени и видят светлината,
да умрат като семена…
за да се родят като дървета.

• Ние сме създатели на тъмничарите си и сега – без тях, обществото няма как да съществува.
• Магията продължава само докато гори желанието.
• За любовта, която имах, мога да кажа, че не е безсмъртна, защото е пламък, но е вечна, докато трае…

Имало някога дебел и грозен селянин,
който се влюбил (и как иначе?)
в прелестна русокоса принцеса…
Един ден принцесата – иди, че разбери защо –
целунала дебелия и грозен селянин…
И той магически се превърнал в строен и напет принц…
(Такъв поне го виждала тя…)
(Такъв поне се чувствал той…)

• Как така фактът, че някой заема поста полицейски началник или заместник-началник, му позволява да присвои парче от града, за да държи там колата си и на всичкото отгоре да прехвърли това право на други?
• Ако има нещо, което Тъгата не обича, това е собствената й голота.
• Яростта е сляпа.

Всеки възприема останалите, като ги гледа или отдолу, или отгоре. Всеки възприема високите или ниските според собственото си положение в света,
според ограниченията си,
според навиците си,
според желанието си,
според нуждата си…

---

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти,
но не и да решаваш вместо мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се
нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които
най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш
да ги промениш.
Искам да знаеш…че днес можеш да разчиташ
на мен…
Безусловно.

• До дълбокото общуване стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат..

Родих се призори,
детството ми мина сутринта,
а около пладне прекосявах младостта си.
И не че ме е страх, че времето минава толкоз бързо.
Само малко ме тревожи мисълта,
че утре
ще съм
твърде стар,
за да направя всичко,
което съм отлагал.

• Пътят ми е друг с една-единствена посока: моята.
• Да се опитваме да бягаме от лошите мисли е все едно да идем да ги  търсим.
• Трябва да съсредоточим усилията си в изграждането на нови отношения с равностойни хора.
• В живота си мразим и отхвърляме черти у другите и дори у нас самите, които смятаме за презрени, опасни или безполезни… Въпреки това, ако си дадем време, в един момент разбираме колко трудно ще ни бъде  да живеем без нещата, които някога сме отхвърляли.
• Близостта на знаещия прави незнаещия по-добър.
• Никога не прави това, което не искаш.
• Нищо хубаво не е безплатно.
• Ти… си този, който си.(Ти си такъв, какъвто си)
• Всичко започна в онзи сив ден, в който престана да казваш гордо АЗ СЪМ!!! Когато, засрамен и уплашен,  сведе глава и замени думите и делата си с една мисъл: ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА!
• Аз съм този, който съм.
• Това, което е, е. (Действителността около мен е такава, каквато е).
• Четящият човек извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец, най-малкото защото е некрасиво. Четящият човек е красив…
• Гледахме щедрия залез и мълчахме. От храстите зад нас се вдигна цял облак мушици. Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто още един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота им.
• От първа среща винаги получаваме повече информация, отколкото ти се струва.
• Най-страшен е неуспелият апокалипсис, който ще се повтаря вечно.
• Ако нещо не стане веднага, като го искаш, по-добре после хич да не става. На и сега. Цял живот никой не те заглежда, камо ли да те снима, и баш на Нова година…
• Това, което много искаш, никога не идва. Обаче не е така. По-лошото е, че не е така.
• Знаете ли оня виц, дето два еднояйчни близнаци си приказват в корема на майката и единият вика, ей, кво ли е навън, как ще е тоя живот. Изобщо, страх го е. А другият отвръща: еба ли… извинявам се… казва ли ти някой, оттам никой не се е върнал. Е, не беше много смешен.
• Хората, дето се явяват на екрана, са от друг свят.
• Не можеш да се намесваш в живота на хората дори с едно помахване на ръка. Понякога, без да искаш, се превръщаш в съдбата им.
• Писателите са хирурзи на човешката душа. Те трябва да изрежат от нея всичко гнило и разложено.
• Вероятно за да започне отначало, той отиде да живее сам на един остров и се застреля.
• Никой не може да извади две риби от една и съща река.
• Само празните ходове са печеливши.
• Дами и господа, болестта ни прави да изглеждаме деца и да тичаме подир всяко хвърчило.
• Макар стратегически да сме загубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края.
• Всички истории, независимо дали за мухи, влюбени или за една свинска душа по Коледа, са важни. Всяка история има право да бъде разказана и чута.

Сега съм друг, приятелю – задето
наричах любовта с обидни думи,
властта й всемогъща ме осъди
на пости тежки, вопли непрестанни,
въздишки дневни и среднощни сълзи,
като при туй, за да не си почивам,
отпъдила съня от тези очи,
да пазят мойта скръб ги назначи!
Каква деспотка любовта била!
Сега разбрах, че на земята няма
по-зли тегла от нейните тегла,
от радостта й радост по-голяма!
„Любов“, туй име в моя ум витае
и думите ми пълни то едничко!
Повярвай ми: за мене любовта е
сега храна, вода, сън, въздух, всичко!…

• Светликът на ума ми се размъти,
  при срещата със външното от нея –
  когато засияе и умът й,
  боя се, че съвсем ще ослепея!
  Дано страстта ми някак се смири –
  не ще ли – всички средства са добри.
• Т: Господине, ако плащате със своя дума на всяка моя, скоро ще ви накарам да фалирате.
  В: Не се съмнявам, уважаеми. Хазната ви сигурно пращи от думи, защото, както личи по ливреите на слугите ви, вие им плащате с редовни месечни обещания.
• Ако реката пресъхне.
  ще я напълня със сълзи,
  ако вятърът стихне, ще издуя
  платната с въздишки.
• И нито звук?
  Как скромна вярната любов била.
  Не с думи тя говори, а с дела.
• В: Че кога е била грозна?
  С: Преди да се влюбите в нея!
  В: Аз се влюбих в нея, когато я видях, и сега продължавам да я виждам прекрасна.
  С: Щом сте влюбен в нея, не можете да я виждате.
  В: Защо?
  С: Защото любовта е сляпа. О, ако имахте моите очи или ако вашите виждаха ясно…
• О, как напомня утрото любовно
  несигурната слава на април –
  едва проблесне слънцето гальовно
  и вече облак чер го е закрил
• Решил от огъня да се избавя, в
  морето скочих и сега се давя.
• Но понеже любиш, люби и в любовта бъди
  щастлив, тъй както бих желал и аз да бъда,
  щом чуя сам любовната присъда!
• Младежите, отрасли у дома си,
  във разума остават сиромаси…
• Оттам, де целий свят отива,
  той, рано стигнал, се завръща; –
  пред туй, що другите упива,
  лице с презрение отвръща.
• Ако загина на война,
  жал никого не ще попари –
  изгубих майка, а жена
  не найдох, нямам и другари.
• че светли тайни дух прозря
  и аз обикнах тоя път,
  по който земните недра
  тъй властно мамят и зовят.- Ти наш си, наш си, твоят дял
  е дълг на хрупкавия злак –
  в земята майка упознал,
  при нея да се върне пак.Венци от слънчеви цветя
  в долини слънчеви плете
  и в кротък унес чака тя
  да дойде нейното дете…
• Ах, моят труд бе труд безцелен
  и блян безплоден – моят блян!
• – Знай, златна пепел винаги остава,
  кога сред огън младост отлети.
• В това общество, което му отказва правото на живот, поетът е човек, който се оттегля, за да извае собствения си надгробен паметник. Оттеглилият се в самота поет се бунтува срещу обществото, тъй като отхвърля всички средства, с които то се опитва да го съблазни.
• …Много пъти съм чувствувал как душата ми царствено се устремява към висините. Но в същото време към дествената чистота на моите блянове посягат мръсните ръце на скритите в дъното на душата ми човешки пороци…
• Да се очаква нещо от нищо е най-популярната форма на надежда.
• – Имам една мечта?
  – Каква?
  – Да откажа пиенето.
  – Ами спирай го, де.
  – Ти луд ли си? И после да остана без мечта…
• Д) Във бяг oбратен готов е да удари дори старикът Време, щом срещнат го джандари!
  А) Но времето не е на никого длъжник!
  Д) Напротив, то дължи ни за всеки литнал миг: като платец фалирал то само обещава, но никому не връща ни щастие, ни слава, и няма нищо чудно, че види ли стражар, назад веднага драсва такъв разбойник стар!
• Кой плаче за загубеното зло?
• А знайте, клеветата се множи
  чрез нови поколения лъжи
  и наемателка е тя такава,
  че дето се намести, там остава!
• На чужди гръб са сто тояги малко.
  Когато някого бедата бие,
  „Недей да плачеш“ – казваме му ние,
  а струпа ли се злото върху нас,
  сами ревем със сълзи и на глас.
• И в дрипи благородството личи, тъй както слънцето блести през облак.
• Една лисица стара не е тъй лесно в клопка да се вкара.
• От адвокатите да вземем пример:
  в съдилището страшно да се бием,
  в кръчмилището сладко да си пием.
• Младостта отлита бързо, мъдростта идва късно.
• Утрешният ден е в сянката на днешния.
• Тъжно ми е. И да има
  гърди – гърди си да притисна,
  сърце, що с моето съгласно
  да бий и чезне. Аз тогава
  набрани сълзи бих изплакал,
  олекнало ми би тогава.През тъмния прозорец
  едва се мярна зрак-звездица
  и пак зад облаци изчезна.
  В живота свой
  и аз една звездица имах.
  И тя, уви,
  така изчезна… А сега
  напусто спомням: ще ли вече
  на бедствията сред мъглите
  повторно тя да се вести?
  А кой ли чука? Влез… Но ти ли,
  мечта на моите мечти,
  но ти ли си – и в тоя час
  отгде? Изплашена си ти
  и морна. Таз окъсана одежда…
  Разплетени коси; нозете кални…
  Ръце премръзнали; лицето
  и в сълзи, и в петна от рани…Избягала! Неволя черна
  за смел подем те открили;
  кажи ми, вече кой ще може
  от днеска да ни раздели?Ела и в пазвите ми тия
  ръце премръзнали пригрей;
  в лицето ми горчиви сълзи
  ела открий… С целувка жадна
  изсмука ща в една минута
  събирана през ред години
  в гърдите ти отрова люта.
  Прегръщай ме, прегръщай силно,
  страна до моята допри
  и в туй блаженство остави ме
  да чезна… И ще идем ний
  далеч от хората, в гори,
  в море широко: там ще могат
  ни злоба людска, ни закон
  досегна рая ни… Тълпа! –
  Защо трепериш? Идат! Но кои?
  Те влазят… Помощ!––
  –––––––Боже,
  все тая нощ! – все тоя сън.
  Но ето бясната фъртуна – не тя ли блъскаше отвън!
  И тъй фъчи – осмива сякаш
  нерадата ми самота;
  фучи, пророчествува сякаш,
  че тъй ще бъде и докрай.
  И аз да бих сега умрял,
  ни майка няма да ме види,
  ни майка…
• Огънят е пакост жива, с огъня игра не бива.
• Никой родител не бива да гледа как умира детето му.
• И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният – непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно. Цар сред плъховете.
• Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с Бога. И все пак не вярвам, че Господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярввам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини, или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.
• „Да се слееш с бога.“ Колко прекрасно! – помисли си Питър Марлоу. – Колко прекрасно е да наричаш така любовта.“
• Вярно е писано: „Суета, всичко е суета.“
• „Бий жената поне веднъж седмично, за да ти е мирна къщата. Но не я бий много силно, за да не я ядосаш, защото тогава тя ще намери начин да отвърне на удара ти и много ще те нарани.“
• „Не можеш да победиш някого ли стани му съюзник“, така знам аз.
• Боже господи, докъде ни докараха. Всичко, което изглежда нередно,  е правилно и обратно. Как да разбереш истината? Как? Идиотски свят, обърнат с главата надолу.
• Та нали всички люде са чада божии. Само че така ли е наистина? Божии чада ли са всички? Може ли божии чада да вършат такива неща?
• „Не мога да разбера, просто не мога да разбера – безпомощно се луташе мисълта му, – грях ли е да се приспособява човек? Грях ли е да оцелее?
• Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство,  за да намериш благоволение в очите на Аллах.
• Щом изчезне първоначалната болка, в тялото настъпва покой и умът се извисява свободен.
• Ако си лишен от опита на годините, това не значи, че си лишен и от разум.
• Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това е проява на лош вкус.
• Човек трябва сам да си пази кожата, на другите не им пука.
• Лесно е да се умре. Трудното е да се живее.
• Късметът идва в резултат на много труд и внимателна подготовка, и от още нещо, а не само от рискове. Освен ако не са добре пресметнати.
• Усмивката е въпрос на навик, както и усещането за щастие.
• Пьотър Михайлич бавно яздеше край брега на езерото, тъжно гледаше водата и като си припомняше своя живот, се убеждаваше, че досега е говорил и вършил не това, което е мислил, а хората са му отвръщали със същото и затова сега целият му живот му се струваше също така тъмен, както тая вода, в която се отразявапе нощното небе и се преплитаха водорасли. И струваше му се, че това е невъзможно да се оправи.
• Ако постъпката ти огорчава някого, това не значи, че е лоша. Какво да се прави! Всяка сериозна постъпка неминуемо трябва да огорчи някого. Ако ти би отишъл да се биеш за свободата, това също би накарало майка ти да страда. Какво да се прави! Който поставя над всичко спокойствието на близките си, той трябва изобщо да се откаже от идеен живот.
• Да не любиш, значи да погубиш младия живот.
• Има нещо красиво, трогателно и поетично, когато единият обича повече, а другият е равнодушен.
• Никой не знае същинската истина.
• – Какви победители сме ние – аз и той? Победителите са като орли, а той е жалък, свит, наплашен, кланя се като китайска кукла, а пък на мене… на мене ми е тъжно.
• Спасението трябва да търсиш само в себе си, а ако не го намериш, няма защо да губиш време, трябва да се самоубиеш, и това е то всичко…
• Животът се дава само веднъж и не се повтаря.
• …през измъчения ум
  минават мисли, болки, грижи
  и спомените стари бавно и без шум
  пред мен един след друг се нижат;
  и аз живота си проклинам в тоя час
  и чувам стона на сърцето,
  и страдам гибелно и горко плача аз,
  и тъй се раждат стиховете.
• Ето на, вие се учите, проумявате бездните на морето, изследвате силните и слабите, книжки пишете и на дуел викате – и всичко остава на мястото си; а току-виж, някой слабичък старец със светия дух ще промълви само една дума или от Арабия ще довтаса на кон някой нов Мохамед със сабя и всичко у вас ще се обърне с главата надолу, а в Европа няма да остане камък на камък.
• Ето на, утре имаме дуел. Ние с вас ще приказваме, че това е глупаво и безсмислено, че дуелът е изживял вече времето си, че аристократическият дуел по нищо не се отличава от пиянския побой в кръчма и все пак няма да спрем, ще отидем и ще се бием. Има, значи, някаква сила, по-силна от нашите разсъждения. Викаме, че войната е разбойничество, варварство, ужас, братоубийство, не можем да гледаме кръв, без да припаднем; но стига само французи или немци да ни оскърбят, и веднага ще почувствуваме подем на духа, най-искрено ще завикаме „ура“ и ще се нахвърляме на врага, вие ще призовавате божието благословение за нашето оръжие и нашата доблест ще извика всеобщ и искрен възторг. Пак, значи, има сила, която, ако не е по-възвишена, е по-силна от нас и от нашата философия. Ние не можем да я спрем, както не можем да спрем ей тоя облак, който иде иззад морето. Недейте лицемери, не й се заканвайте с ръка в джоба и недейте казва: „Ах, глупаво! Ах, остаряло! Ах, не е съгласно писанието!“, а гледайте я право в очите, признайте нейната разумна законност и когато тя иска да унищожи например племето на хилавите, на скрофулозните, на развратените, не й пречете с вашите хапчета и с цитати от криворазбраното евангелие. У Лесков има съвестен Данила, който намира извън града прокажен и го храни и го топли в името на обичта и на Христа. Ако тоя Данила наистина обичаше хората, той би отмъкнал прокажения по-далеч от града и би го хвърлил в яма, а сам той би отишъл да служи на здравите. Христос, мисля аз, ни е заповядал обич разумна, осмислена и полезна.
• Човешката култура отслаби и се стреми да унищожи борбата за съществование и подбора; от това иде бързото размножаване на слабите и тяхното числено надмощие над силните. Представете си, че сте успели да внушите на пчелите хуманни идеи в необработения им, рудиментарен вид. Какво ще излезе от това? Търтеите, които трябва да бъдат убивани, ще останат живи, ще изяждат меда, ще развращават и душат пчелите – и резултатът ще бъде надмощие на слабите над силните и израждане на последните. Същото става сега с човечеството: слабите угнетяват силните. У диваците, незасегнати още от културата, най-силният, най-мъдрият и най-нравственият върви напред; той е водач и господар. А ние, културните, разпнахме Христа и продължаваме да го разпъваме. Значи, на нас нещо ни липсва… И това „нещо“ трябва да възстановим у себе си, инак край няма да има на тия недоразумения.
• Да почувствуваш върху си чуждата омраза, да се покажеш пред човек, който те мрази, в най-жалък, презрян, безпомощен вид – боже мой, колко е тежко това!
• Когато си разгневен срещу ближния си, преброй до 100 и ще се успокоиш.
• Това, че леките момичета удушват незаконородените си деца и отиват на каторга и че Ана Каренина се хвърля под влака, че в селата мажат вратите с катран и че на нас с тебе, кой знае защо, ни се харесва в Катя нейната чистота, и това, че всеки смътно усеща нужда от чиста любов, макар да знае, че такава любов няма – нима всичко това е предразсъдък?
• Каквото разумът направи – вашите хилави, за нущо негодни сърца го разрушават.
• Виж как е смел той по художествените изложби, в музеите, в театрите или пък когато приказва за науката – ежи се, настръхва, хули, критикува… И непременно критикува – робска черта!
• Постоянно да се възхищаваш от природата – значи да проявяваш бедността на въображението си. В сравнение с онова, което може да ми даде моето въображение, всички тия ручейчета и скали – са боклук и нищо повече.
• Хората се преценяват по постъпките.
• Да се обвинява човек в това, че се е влюбил или е разлюбил, е глупаво – убеждаваше се той. Любовта и омразата са извън нашата власт.
• Не е ли глупаво да се разсъждава честно ли е това или нечестно, ако един даровит и полезен човек, например художник, за да избяга от плен, кърти стената и измамва своите тъмничари? В случая за такъв човек всичко е честно.
• Всичко хубаво на тоя свят не може да бъде без лошо и винаги лошото е повече от хубавото.
• Който сам се пази, мили приятелю, и господ го пази.
• Получих повече, отколкото смеех да мечтая. Трийсет години бях любим професор, имах чудесни другари, ползувах се с почтена известност. Обичах, ожених се по голяма любов, имах деца. С една дума, ако погледна назад, целият живот ми се вижда една красива, талантливо направена композиция. Сега ми остава само да не разваля финала. За това е нужно да се умре човешки. Ако смъртта наистина е опасност, трябва да се посрещне така, както подобава на един учител, учен и гражданин на християнска държава: бодро и със спокойна душа.
• Защо не искате да сте самостоятелни? Защо толкова мразите свободата?
• При последната си въздишка аз пак ще вярвам, че науката е най-важното, най-прекрасното и нужното в живота на човека, че тя е винаги била и ще бъде висша изява на любовта и единствено чрез нея човек ще победи природата в себе си.
• Само един тесногръд или озлобен човек може да таи злоба към обикновени хора, понеже не са герои.
• Казват, че философите и истинските мъдреци били равнодушни. Не е истина, равнодушието е парализа на душата, преждевременна смърт.
• Ако някой философствува, значи, че не разбира.
• Орлите нявга по-ниско от кокошка слизат, но облаци кокошки нивга не достигат…
• …Такива отношения неминуемо се отразяват върху нравите на пишещите от младото поколение и затова ни най-малко не се учудвам, че в новите творби, с които се е обогатила през последните десет-петнай-сет години нашата художествена литература, героите пият много водка, а героините не са достатъчно целомъдрени.
• Всичко хубаво на тоя свят не може да бъде без лошо и винаги лошото е повече от хубавото.
• Който сам се пази, мили приятелю, и Бог го пази.
• Обичах, ожених се по голяма любов, имах деца. С една дума, ако погледна назад, целият живот ми се вижда една крсива, талантливо направена композиция. Сега ми остава само да не разваля финала. За това е нужно да се умре човешки.
• Богатите хора винаги имат край себе си храненици, науката и изкуството също.
• Правото на избор не дава сигурност.
• Не е луд този, който яде баницата, а този който разговаря с нея.
• Аз диря нови впечатления и бягам днес от тебе, край рожден, от вас, другари в празни наслаждения на младостта, уви, отминала за мен.
• Мой друже, ще изгрее тя – звездата на мечтано щастие. Русия гневно от съня ще скочи и над пепелта на рухналото самовластие ще пише наште имена!
• Но време има там, където има светлина, където се редува светло и тъмно, ден и нощ. Затова излиза, че единственото скрито от време място е абсолютният мрак на пещерата;
• Смъртта е череша, която зрее без нас.
• Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.
• Щастлив е тоя, който стихове не пише, живее тих живот, без мъка и без грижи…
• Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено издишване на страх.
• Никой не се е измъкнал жив от живота.
• Един живот не стига да опознаеш един човек.
• Истинско щастие е невъзможно без самотност. Падналият ангел е изневерил на бога навярно затова, защото е пожелал да бъде сам, нещо, което ангелите не познават.
• Да пиянствуваш, е глупаво, неприлично – но ако пиеш, ще умреш и ако не пиеш ще умреш. Идва някоя селска жена, болят я зъбите… Какво от това? Болката е представата за болката и при това без болести не може да се живее на тоя свят, всички ще умрем, затова върви си, жено, не ми пречи да мисля и да пия водка.
• О, защо човекът не е безсмъртен? – мисли той. За какво са мозъчните центрове и гънки, за какво са зрението, речта, самочувствието, геният, щом за всичко е съдено да влезе в земята и в края на краищата да изстине заедно със земната кора, а след това да лети безсмислено и без цели милиони години около слънцето? За да изстине и след това да лети, съвсем не е необходимо да се измъква от небитието, човекът с неговия висок, почти божествен ум и сетне, като за подигравка, да се превръща в глина.
• В тоя свят всичко е незначително и неинтересно освен висшите прояви на човешкия ум. Умът прокарва рязка граница между животното и човека, загатва за божествеността на последния и до известна степен дори му замества безсмъртието, което не съществува.
• Обществото няма висши интереси, то води безцветен, безсмислен живот, като го разнообразява с насилие, с груб разврат и лицемерие; подлеците са сити и облечени, а честните се хранят с трохи; трябва да имаме училища, местен вестник с честна насока, театър, публични лекции, сплотени интелигентни сили; обществото трябва да се осъзнае и да се ужаси.
• Когато говори, познава се и лудият, и човекът.
• Аз не разбирам от пейзажи и опери, но мисля така: щом умни хора посвещават на тях целия си живот, а другите плащат за тях грамадни пари, значи, те са нужни. Аз не разбирам, но да не разбираш, не значи да отричаш.
• – Ти, Матрьона, такованка… – мърмори той. – Ако Павел Иванич попита бил ли съм те, или не, казвай – не съвсем! Пък аз повече няма да те бия. Ето ти кръст. Пък и да не съм те бил от злоба? Бил съм те ей тъй, на вятъра. Аз те жаля. Друг нямаше да го заболи, а пък аз те возя, трудя се…
• Грях на душата си вземаш, ако не набиеш глупака. Особено ако има защо… ако има безредие…
• Ако не търсиш: здраве; приятелство; любов; значи ги имаш!
• Лекарят няма отношение към тумора, той просто го изрязва.
• Аз съм описание, детайлите ме изграждат.
• Do not go gentle into that good night. Old age should burn and rave at close of day. Rage, rage against the dying of the light.
• Времето тече най-бавно между онзи момент, когато чакаш да бъдеш открит и онзи момент, когато самият ти търсиш…
• Нашите идеи растат, те се разгарят все по-силно, обхващат народните маси, организират ги за борба за свобода… Ние освобождаваме света от призраците и чудовищата, родени от вашите лъжи, злоба и алчност.
• Предчувствам щастието, Аня, виждам го вече… Ето го щастието, то идва, пристъпва все по-близо и по-близо, вече чувам стъпките му, и ако ние не го видим, не го познаем, какво страшно в това? Ще го видят другите.
• Ние сме свикнали да живеем с надежди за хубаво време, за добра реколтам за приятна любовна връзка, с надежди да забогатеем или да получим поста полицейски началник; но не забелязваме у хората надежда да поумнеят. Мислим си: при новия цар ще бъде по-добре, а след двеста години още по-добре и никой не се старае това по-добре да настъпи утре. Изобщо животът всеки ден става все по-сложен, движи се нанякъде от само себе си, а хората видимо оглупяват и все повече хора остават настрана от живота.
• Ако всеки човек върху своето парче земя направеше всичко, каквото може, колко прекрасна би била нашата земя!
• Пред очите ни минава неизброима върволица от роби и робини на своята любов, на своята глупост и мързел, на своята алчност за земни блага; вървят робите на тъмния страх от живота, вървят в смътна тревога и изпълват живота с несвързана реч за бъдещето, защото чувствуват, че в настоящето няма място за тях.
• Никак не е остроумно да се разсъждава за кадифени костюми в бъдещето, когато в настоящето нямаш дори прилични панталони.
• А, право казано, и подлеците също са нещастни хора, дявол да ги вземе!
• Големите хора са по-прости и по-разбираеми душевно до нашего брата, отколкото всички тези мизерници, сред които живеем.
• Светът не е нищо друго, освен нашата представа за него…
• Неотдавна до нас се обеси обущарят. Ходих да го видя. Виси и се плези на народа. „Как сте? – иска да каже. – Аз офейках от вас, а да ви видя сега вас, живейте де!“ А хазяйката му плаче, не й изплатил единайсет рубли и петнайсет копейки,
• Не е важно дали ще загинат, или ще победят, важен е боят, защото боят е живот. Животът е хубав (А. Пешков)
• Когато петербургската жена я ухапе муха, мухата моментално умира от скука. Страх ме е от тези неща.
• Всички писатели са винаги лакеи на някакъв морал. (Ницше)
• Когато за някое определено действие човек изразходва най-малко движения, това се нарича грация. (Чехов)
• Справедливостта е стока – купува я по-силният!
• Качих те на крилете си, а ти ги отряза.
• Всеки ден е нов ден. Всеки момент е нов момент. Сега трябва да излезеш и да им покажеш, че ти също си нов. Сега!
• Повечето от вас няма да успеят, защото когато учите и се изморите, вие се отказвате. „Не ме бива по математика“. Прав си, защото никога не учиш. „Не ме бива в писането“. Защото никога не си писал.
  Направете избор. Просто решете. Кои ще бъдете и как ще го постигнете. Просто решете!
• Изправи се и никога не се предавай!
• Много отдавна, когато бедуините бавно преброждали пустините, правели чести почивки не само за да починат камилите, а за да дадат време на душите си да ги настигнат. Защото скоростта на душата е друга…
• …Светът щял да свърши…Ами да свършва. Дреме ми на мене за такъв свят. Ама били последните дни… Е, като са последните дни, да се освиним ли. Да спрем да се бръснем? Да зарежем приятелите си? Да изчукаме жените им?
  …
  Всичко можело вече, щото били последните дни…Ами ако не са? Ако утре пак трябва да се живее…
  Както се казва, това, че съм параноик, не значи, че не ме следят… После открих най-голямата конспирация. Телевизорът. Това е истинският шпионин. Мислим си, че ние го гледаме, а всъщност той ни гледа. Гениално изобретение. Най-голямата конспирация.
  Имам застреляни 9 телевизора…
• Животните живеят хоризонтално, а растенията и хората са във вертикал.
• Страховете не са истински!
• Calendar=Time Budget.
• Всеки сам създава страховете си.
• Stay hungry, stay foolish.
• Ако днес е последният ден в живота ми щях ли да направя това, което смятам да направя?
• Не викай. Силните говорят тихо.
• Вчера е история, утре е загадка, а днешният ден е дар
• Глупавите помнят, а умните си записват.
• Не трябва да живееш в миналото, защото то няма значение. Има значение единствено какъв ще избереш да бъдеш.
• Човек трябва да прави поне по един залог на ден, иначе късмета ще се разхожда около него без той да разбере за това. – Джим Джоунс
• Каквото стадото, такъв и овчарят.
• Смъртта е череша, която зрее без нас.
• Ако двама сме заедно, има ни.
• Не губи връзката си с хората.
• Не се надувай. Няма значение колко си добър. Трябва да им идваш изневиделица. Трябва да изглеждаш малък. Безобиден. Никой. Да си глупакът. Мухльото. Без претенции.
• Мисли. Вярвай. Мечтай. Рискувай!
• Научих,че ако чакам всички условия да станат благоприятни,за да започна да действам..НИКОГА НЯМА ДА ЗАПОЧНА !
• Вчера бях на 18, днес съм на 24, утре ще бъда на 50! От живота остава това,което вземаш на момента,защото никой не е вечен и няма да е вечно млад и красив! Живейте освободено без предразсъдъци,живейте заради себе си,а не заради хората!
• Мислите са като водата – колкото по-бързо  текат, толкова по-неясни стават.
• Ограниченията ви може да са единствено в ума ви. Възрастта е проблем повече на ума, отколкото на материята. Ние често сами поставяме препятствия пред себе си. Дайте си вътрешна свобода и бъдете такива, каквито искате да бъдете. Заради вас самите, а не заради някой друг.
• Дайте си вътрешна свобода. Бъдете такива, каквито искате да бъдете. Заради вас самите, не заради някой друг.
• Някой някъде чака. Чакам и аз. Срещата е възможна, само ако някой спре да чака.
• Ако губиш времето си, то ще те погуби.
• Knowledge is power!
• За какво имаме свободна воля, ако всичко е предопределено?
• Господи, дай ми сила, за да променя нещата, които мога; търпение, за да приема нещата, които не мога да променя; и разум, за да правя разликата между двете.
• Щастието на един човек зависи единствено от собствените му мисли.
• Късметът – това е когато възможността срещне подготовката.
• Човек е мъртъв, когато се преструва.
• Народният гняв не може да се купи завинаги. Може да се наеме за известен период от време.
• Истинска любов не може да бъде отгледана в обстановка на боязън и съмнение.
• Ако ме принудиш да избирам между теб и мен, ще избера себе си.
• За да променим нещо, първо трябва да престанем да му се противопоставяме. Никога няма да отслабна, ако не приема, че съм пълен.
• Ако някой трябва да е постоянно с мен, то това съм аз.
• Ако аз не помисля за себе си, кой ще го стори? И ако мисля само за себе си, кой съм? И ако не сега, кога?.
• Успешното поведение се опира не само върху академично обучение, но и върху развитието на емоционалната интелигентност и житейския опит.
• Ако в кабинета ми дойде човек, който е напълно здрав, задачата ми на терапевт ще е да го невротизирам достатъчно, за да може да се адаптира към света (Ерих Фром).
• Човек може да обича, но не толкова, колкото желае, нито така, както иска!
• Душата издава личността на лицето!
• The difference between who you are and who you want to be is what you do.
• Когато ти е тъжно, когато имаш мъка на сърцето, сине, ела си на село, да станеш мъничък,да станеш дете, да тръгнеш от никъде.
• Историята не пълзи, а скача!
• За да водите хората, трябва да ги следвате. А номерът е в това да ги водите натам, накъдето те искат да отидат!
• Понякога най-добрият начин да разрешите един проблем е да го погледнете отстрани.
• Oбичам те“ = „твоето щастие ме интересува“ (Според Х. Букай „).
• По-добре късно, отколкото никога и по-добре никога, отколкото мръсно.
• През деня постъпвай така, че през нощта сънят ти да е спокоен.
• Обичам да говоря за книги с хора, които обичат да говорят за книги. Обичам хартията. Харесва ми да я усещам между пръстите си, харесвам и чувството да имам книга в задния си джоб. Харесва ми и миризмата на нова книга.
• Романите определено имат своето очарование, но най-елегантното творение във Вселената на прозата е късият разказ. Овладей до съвършенство късия разказ и ще владееш света.
• Всеки си има свой собствен вкус и това е едновременно и чудесно, и ужасно.
• Кажи това,което мислиш на мъдреца и ще ти бъде благодарен цял живот,кажи истината на глупака и ще те намрази…
• Ако си силен променяш живота си както ти искаш, ако си слаб животът променя теб!
• Здравето е твърде важно, за да бъде оставено само на науката, но и отново твърде важно, за да се отнасят към него ненаучно!
• Където глупостта е образец, разумът е безумие (Алберт Айнщайн),
• Life begins at the end of your comfort zone,
• Животът е прекалено кратък за лоша музика, грозни жени, бавни коли и проблемни връзки!!!
• Полагай грижи за тялото си, за да пожелае душата да го обитава,
• Не позволявай гласовете на другите хора да заглушат твоя вътрешен глас!
• Дори да се окаже пътя труден и ти прецениш, че не можеш да продължиш, главата горе или си загубен – надъхай се и продължавай да вървиш!
• Хората смятаха, че аз съм чудовище и доста дълго аз им вярвах, но после разбираш, че не е важно как те наричат хората, а е важно ти кой си.
• You have to learn to crawl before you learn to walk.
• Мнозина си мисля, че стават за водачи, а всъщност не могат и да следват.
• Life is too short to drink bad wine.
• От ревността няма смисъл. Ако една жена е решила да направи нещо, тя ще го направи.
• Хубавите ябълки ги ядат свинете.
• Има два вида хора – достойни и жалки.
• Боим се повече от светлината, отколкото от мрака.
• Трябва да се научим да живеем заедно като братя или ще умрем заедно като глупаци (Мартин Лутър Кинг).
• Няма неудобни въпроси, има неудобни отговори.
• Ако от изборите зависеше нещо, досега да са ги забранили.
• Най-висшата добродетел не е да си свободен, а да се бориш за свобода.
• Демокрацията е поносима само при едно условие: да имаш мнозиство (Шарл Дьо Гол).
• Реалността е просто контраст.
• Цветовете на картината са просто примамка;
• Вярвам, защото е абсурдно (за Бог ; Тома Аквински)
• Има два начина да живееш живота си – първият е да вярваш, че няма чудеса, а вторият, че всичко е чудо (Алберт Айнщайн).
• Това, което не ни убива, ни прави по-силни.
• …И всичките приятели на този свят понякога не могат един определен да заменят.
• Изпитвам неудобства, значи съществувам (пародия на Декарт).
• Всеки от нас по различен начин търси птицата на щастието и събира камъни за сградата на смисъла.
• Първият признак, че човек започва да върши нещо успешно, е появата на хейтъри.
• Вместо да следваш плача на камбаните, следвай смеха на децата.
• Умният човек решава проблемите, а мъдрият ги предвижда.
• Всички сме родени невежи, но човек трябва да се потруди здраво, за да остане глупак.
• Не търси мястото, където е имало път. Отиди там, където го няма и направи свой собствен.
• С ослепяла душа светлина не ще откриеш.
• …Тичащият човек не само трудно диша, но и трудно се смее…
• Всичко забравя се, остават само думите. Тяхната сила зад смисъла им скрита е.
• …може би ще се научи, чак когато се пречупи, да цени това, което не може да си купи…
• Свикнали сме хората да се подиграват над това, което не разбират.
• Истинското величие на човека е в осъзнаване на собственото му нищожество.
• Ако ме блъсне селянин, дали ще ми изплатят обезщетение от гражданската отговорност.
• Не е важно само да гледаш – по-важно е да правиш изводи от видяното.
• Добър дипломат е този, който може да ти каже да вървиш на майната си по начин, по който ще чакаш пътешествието с нетърпение.
• Времето е пари, а аз нямам ги.
• Странно как всяка религия има различен аватар за един-единствен user!
• Един човек с оскъдна вяра не усеща временната й загуба.
• Смехът е заразен, бъди преносител.
• Когато останеш на нула какво трябва да направиш? Просто да почнеш от нулата!
• “No one wants to die. Even people who want to go to heaven don’t want to die to get there. And yet death is the destination we all share. No one has ever escaped it. And that is as it should be, because Death is very likely the single best invention of Life. It is Life’s change agent. It clears out the old to make way for the new. Right now the new is you, but someday not too long from now, you will gradually become the old and be cleared away. Sorry to be so dramatic, but it is quite true.” Steve Jobs
• В буря някои строят стени, други вятърни мелници.
• Когато алкохолът влиза, истината излиза !
• Не прави това на хората , което не искаш и на теб да ти правят!
• Превъзходството на някои хора е относителна величина. Те са големи, защото сподвижниците им са джуджета. //Самюел Джонсън
• С пистолет и добра дума човек може да постигне много повече, отколкото само с добра дума.
• Достигнеш ли върха, продължавай нагоре!
• Човек и в доброто и в злото може много повече, отколкото си мисли.
• Не очаквай другите да повярват в теб, ако ти самия/самата не вярваш в себе си!
• Човек не се ражда за щастие. Човек постига щастието си , и то винаги чрез страдание. (Достоевки)
• (За Левски)…Защото името, което взе, говори за делата ти…
• Трябва да правиш това, което трябва, а не това, което искаш. (Сенека)
• Мъдростта в разговора се постига с помощта на ушите, а не се помощта на устата.
• Точният човек на точното място може да обърне държавата..към добро (Меглена Кунева)
• Ако си готов да умреш, за да те нарекат герой, значи си глупак. Ако си готов да умреш, за да спасиш някой друг, значи си герой!
• Не е важно какво си видял, а как си го видял. (Хемингуей)
• Човекът е социално животно. (Аристотел)
• …сума явления днешни, при туй главно обществени, не са обясними с причини естествени… (Валери Петров)
• Човек може да живее само с това, за което може и да умре. (Екзюпери).
• Та те нямат власт дори над себе си. Защо им позволяваме да имат власт над нас?
• Който не иска той не може!
• Няма ненаказано добро.
• Времето нито бърза, нито се бави.
• Когато от политиката си тръгват отвратените, остават отвратителните.
• Too much people spend money they haven’t earned, to buy things they don’t want, to impress people they don’t like – Will Smith
• Честта е привилегия на смелите.
• Ролята на героя е да поддържа системата в неизправност.
• Само мъртвият знае какво е да си жив.
• Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него (Аз съм съгласен с втората част).
• Само писане и форми не стигат.