Фриц вече бил известен терапевт в Съединените щати. Една събота в конферентната зала на Евангелисткия център в Биг Сър, Калифорния, и се провеждала конференция с участието на четирима емблематични представители на терапевтичните школи в САЩ. Били поканени Роджърс, Скинър, Уитакър и самият Пърлс.
Срещата била за десет часа. Фриц пристигнал със закъснение и се заизвинявал (както винаги). Носел неизменното си бежово яке ( твърдял, че е безсмислено да си съблича дрехите, преди да си легне, щом на сутринта смята отново да ги облече) и чифт кожени сандали: дългата му като на пророк брада била несресана, а оредялата му коса – разрошена от вятъра.
Организаторите обявили началото на конференцията и Карл Роджърс започнал да говори.
Заинтригуван от това, което чувал, Фриц се опрял на масата, машинално извадил цигарена хартия от горния джоб на якето си, свил цигара, запалил я и продължил да слуша внимателно изложението, като изпускал големи кълба бял дим.
По едно време един човек от религиозната общност се приближил и му казал;
– Извинете ме, доктор Пърлс, но това е храм и е забранено да се пуши.
Фриц веднага угасил цигарата в лист хартия и отговорил;
– Вие ме извинете. Не знаех.
След няколко минути Фриц дискретно излязъл и се отправил към фоайето. Роджърс завършил изложението. Петстотин лекари и психолози аплодирали думите му. Скинър започнал да чете своя доклад и мъжът от религиозната общност забелязал, че доктор Пърлс не се е върнал в залата. Отишъл да го потърси във фоайето; смятал, че сигурно вече е изпушил цигарата си, но не го видял. Надзърнал в тоалетната, но не го намерил и там. Излязъл на улицата, но гостът бил потънал вдън земя. Притеснен, мъжът се обадил в дома на доктора, за да предупреди за случилото се. Самият доктор Пърлс вдигнал телефона.
– Ало.
Човекът разпознал характерния му дрезгав глас.
– Доктор Пърлс, какво правите там?
– Аз живея тук – отвърнал Фриц.
Но вие трябваше да сте тук, а не у вас – осмелил се да отбележи мъжът.
– Извинете, нали именно вие ми казахте, че там не може да се пуши?
– Да. И какво?
– Аз пуша. Всъщност съм пушач. Не ходя на места, където е забранено да се пуши.
– Добре, докторе. Щом за вас е толкова важно…
– Не. Не мога да наруша установеното правило. Не ми се струва справедливо.
– Също не е справедливо хората, които искат да ви чуят да останат разочаровани.
– Вярно е, но отговорността не е моя. Хората , които ме поканиха, е трябвало да ме предупредят, че няма да мога да пуша: щях да ги уведомя да не разчитат на мен. Сега нищо не може да се направи.
Из „Пътят на самозависимостта“.
Вашият коментар