Прашинки

Прашинките край нас
като летят,
пропускаме ги –
без да забележим,
но щом очите
наши навестят,
и гмурнат се
под розовите клепки,
тогава с плач,
а нявга – със сръдня,
пропъждаме ги,
нейде надалече,
и плакнем със
чешмяната вода
очите зачервени
вече.

И тъй,
понявга леко,
безметежно,
досущ като
прозрачните прашинки,
които с вятъра танцуват,
без думичка
едничка
да продумат;

досущ като
трохица хляб
из масата
на празнична трапеза;
досущ като
далечен глас,
понесъл се
в безкрайна тъмна бездна;

се нижат нашите
секунди,
минути,
дни,
седмици,
месеци,
години
и десетилетия,
все леко,
без да ги усетим;

като във сън,
като в мечта,
като в мелодия на песен;
невидими като листо
сред златния пейзаж на есен…

И тъй,
когато дребни ни се видят
няколко прашинки
посред плажа;

И тъй,
кога трохица зърнем
в локва да се дави
на паважа;

И още,
щом минутата захвърлим,
досущ като отпадък
непотребен,

И още,
щом монетата загърбим,
подминем я,
и види ни се дребна;

да помним,
че с безкраен брой прашинки
сбирана е нашата планета;

да помним,
че богатство се скроява,
ден по ден, монета по монета;

да знаем,
че векът столетен
струпан е – от мъничко събран;

И хлябът на софрата –
бял, изпечен,
от хиляди трохици е създан…