Никос Казандзакиз, Алексис Зорбас:
— Дали за първи път идвам в Крит ли? — започна той, като притвори очи и погледна насреща, през прозореца, Псилоритис, който блестеше. — Не, не е за първи път. През деветдесет и шеста аз бях вече истински мъж. Брадата и косата ми имаха естествения си цвят — черни като катран. Имах трийсет и два зъба и когато се напивах, изяждах мезетата, а сетне изяждах и чинията, в която бяха мезетата. И тъкмо тогава дяволът си нема работа — надигна се отново Крит.
По онова време бях пътуващ търговец. Обикалях от село на село из Македония, продавах галантерия и вземах вместо пари сирене, вълна, масло, зайци, царевица, препродавах ги и вадех двойна печалба. Вечерта, където и да замръкнех, знаех в коя къща да се настаня — във всяко село винаги се намираше по някоя състрадателна вдовица, да са живи и здрави! И тъй, давах кога някоя макара, кога някое гребенче или забрадка, черна, заради покойния, и спях с хазяйката си. Евтиния!
Евтиния, началство, блажен живот! Но ето че дяволът си нема работа и Крит отново грабна пушката. „Пфу! Проклета съдба! — рекох. — Този Крит няма ли да ни остави най-сетне на мира?“ Зарязах макарите и вдовиците, грабнах пушката, събрах се с други луди глави и потеглихме за Крит.
Зорбас замълча. Сега минавахме край един дълбок залив, песъчлив, тих, вълните навлизаха в него и се разливаха в пазвата му, без да се разбиват, като оставяха само малко пяна околовръст по пясъка. Облаците се бяха разпръснали, слънцето блестеше и дивият Крит се усмихваше кротко.
Зорбас се извърна и ме погледна подигравателно с крайчеца на окото.
— И сега, твоя милост, мислиш, че ще седна да ти изреждам колко турски глави съм отсякъл и колко турски уши съм сложил в спирт — както имат обичай да правят това в Крит… Избий си го от главата — мързи ме, срам ме е. Що за бяс е това, мисля си аз сега, когато ми дойде акълът, що за бяс е това да се нахвърляш, да хапеш един друг човек, без да ти е сторил нещо, да му отрязваш носа, да му отсичаш ухото, да му разпаряш корема и да викаш господа да слезе да ти помогне — ще рече, и той да реже носове и уши и да разпаря кореми? Но по онова време, видиш ли, кръвта ми кипеше, къде ти акъл да се замисля за тия работи! Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста. Когато си беззъб, лесно е да кажеш: „Срамота, момчета, не хапете!“ Но когато имаш всичките си трийсет и два зъба… Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!
Зорбас поклати глава.
— Яде и агнета, и кокошки, и прасенца, но ако не изяде някой човек, не, не се насища — продължи той и угаси цигарата си в чинийката на кафената чашка. — Не, не се насища! Какво ще кажеш и твоя милост, премъдрий?
Но без да дочака отговор, продължи:
— Какво можеш да кажеш? — измери ме той с поглед. — Доколкото разбирам, твоя милост не си гладувал, не си убивал, не си крал, не си изневерявал — какво тогава можеш да знаеш за света? Зелена глава, неузряла плът… — промърмори той с явно презрение.
И аз се засрамих заради невиделите работа мои ръце, заради бледото си лице и дребнавия си живот.
— Както и да е — рече Зорбас и прекара снизходително тежката си ръка по масата, сякаш изтриваше нещо с гъба, — както и да е. Едно нещо само искам да те попитам — прочел си сигурно цял куфар книги. Може и да знаеш…
— Я кажи, Зорбас, какво?
— Тук има някакво чудо, началство… Някакво странно чудо, та умът ми не го побира. Всичките тези безчестия, грабежи, кланета, които ние, бунтовниците, извършихме, доведоха принц Георгиос в Крит — свободата!
Погледна ме с изблещени очи, изумен.
— Загадка! — промълви той. — Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, бог ни дава свободата. Нищо не разбирам!
Погледна ме, сякаш търсеше помощ. Явно беше, че тази загадка го беше измъчила много и не можеше да й хване края.
— Разбираш ли ти това, а, началство? — запита той измъчено.
Какво да разбера? Какво да му кажа? Или не съществува това, което наричаме бог, или бог обича убийствата и безчестията, или това, което наричаме убийства и безчестия, е нещо неизбежно в борбата и страданията на света…
Но се помъчих да намеря за Зорбас някакъв друг отговор:
— Как от тора и мръсотията израства и се храни цветето? Кажи си, Зорбас, че тор е и човекът, а цвете — свободата.
— Ами семето? — рече Зорбас и удари с юмрук по масата. — За да поникне едно цвете, трябва семе. Кой е поставил това семе в мръсната ни вътрешност? И защо от това семе да не пониква цвете с доброта и честност, ами му трябва кръв и мръсотия?
Поклатих глава.
— Не знам — отвърнах.
— Кой знае?
— Никой.
— Ами че тогава — извика Зорбас отчаян и хвърли гневен поглед наоколо — за какво са ми и параходите, и машините, и колосаните яки?
Двама-трима съсипани от морето рибари, които седяха на съседната маса и пиеха кафето си, се оживиха, подушиха кавга и наостриха уши.
На Зорбас му стана гадно, че го подслушват, и сниши глас.
— Я да ги пратим всички тия неща по дяволите — каза той. — Като се размисля за тях, иде ми да строша всичко, което ми попадне пред очите, някой стол или някоя лампа, или главата си о стената! И после, какво разбирам? Да му се не види макар! Плащам счупеното или отивам в аптеката да ми превържат главата. И ако ли пък има господ, е-е тогава вече зарежи я! Сигурно си гледа сеира горе от небето и примира от смях.
Махна изведнъж с ръка, сякаш пропъждаше някоя досадна муха.
— Както и да е! — каза той унило. — Исках да ти кажа следното: когато царският кораб пристигна, целият окичен със знамена, и започнаха топовните салюти, и когато принцът стъпи на критска земя… Виждал ли си някога цяло едно огромно множество от хора да пощурява, защото е видяло свободата, а? Не? Е, тогава, нещастнико, сляп си се родил, сляп ще си умреш. Аз, и хиляда години да живея, и, дето е речено, само торба кокали да остана, никога няма да забравя това, което видях в онзи ден. И ако можеше някак всеки човек да си избира сам рая си на небето, според вкуса си — така и трябва, това ще рече рай! — аз щях да кажа на господа: „Господи, нека моят рай да бъде един Крит, окичен с миртови клонки и знамена; и нека трае вечно онзи миг, когато принц Георгиос стъпва на критска земя… Нищо друго не ща!“
Замълча отново Зорбас. Засука мустак, наля догоре чаша ледена вода, изпи я на един дъх.
— Какво стана в Крит, Зорбас? Разправяй!
— Приказки ли ще приказваме сега! — рече Зорбас и пак закипя. — А бре, казвам ти, загадка е този свят, а човекът е голям скот. Голям скот и голям бог. Един комитаджия, един разбойник, който също като мен беше слязъл горе от Македония в Крит, Георгарос по име, и който беше извършил какви ли не поразии, една мръсна свиня, плачеше. „Какво плачеш бре, Георгарос? — му викам, а пък и на мен сълзите ми текат като река. — Какво плачеш бре, свиньо?“ А той се хвърли да ме прегръща и само току ме целува и плаче като дете. И след това измъкна, тази циция, кесията си, изсипа в скута си всичките златни лири, които беше обрал от турците, дето беше убил, и от къщите, дето беше оплячкосал, и започна да ги хвърля с шепи във въздуха. Разбра ли, началство? Това ще рече свобода!
Станах, качих се на палубата да ме лъхне чист въздух.
Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст — да трупаш златни лири — и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!
Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да се жертвуваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?
Вашият коментар