Ето, всички ние,
борим се вседневно,
сутрин, обед, вечер,
всеки – своя демон;
Някой ще ти каже:
– слушай, по-спокойно,
сещай летен повей,
слънчицето знойно;
ала ти си знаеш,
само ти разбираш,
знаеш, га се раждаш,
знаеш, га умираш,
никой друг не може
в тебе да събуди
чувството за Живост,
никой друг не буди;
Само ти си знаеш,
пътя си чертаеш,
или тъй си мислиш,
мислиш, че играеш?
Кой си ти, кажи ми?
И защо си с маска?
Не че ме е грижа.
Но защо с препаска?
Аз не знам къде съм;
Нито знам какво съм;
Нито накъде съм,
нито пък – с кого съм;
Всеки сам чертае,
някой каза, пътят,
ала си играе,
бури ще го пъдят.
Лодката в морето,
в тебе се греблата,
силата в ръцете,
в мислите, в платната;
ала кой ти каза,
че морето тихо
няма да те глътне
в дълбините скришом?
Днес си жив,
така е.
Утре – няма нищо;
Няма ни поляни,
облаци,
игрища;
няма ни целувки,
нито пък прегръдки,
няма, няма спътник,
няма и преструвки;
Има нещо друго,
но какво – не зная;
аз вървя си ето,
пътя уж чертая;
ала нещо иде,
дето го не зная,
тичам и не стигам,
тичам и не зная;
Кой си ти?
Не казваш.
Пътя си чертаеш;
Мислиш, че се бориш,
мислиш, че играеш;
В твоите представи
може да е всичко;
Ала не забравяй,
всичкото е нищо;
Всичкото е нищо;
туй го знам,
разбрах го;
Как разбрах?
От опит;
Имах го;
Играх го;
Нямах го;
Сравнявах;
И си мислех дълго;
Често се улавях,
в тишината, мълком;
Всичкото е скъпо;
Нищото – и то е;
Но кое за мен е?
Но кое е мое?
Вашият коментар