По прежни дни…
Ех, другари стари…
Животът впримчи ни с хомота,
из черен път ни нареди.
Вървиме ний напред,
без ред,
безчет,
с изринати мечти.
А бяха дни безгрижни,
леки,
с цветя осеяни,
с лъчи.
Парфюмни,
нежни и небрежни,
с вяра в светнали очи.
Но черна, тровеща умора,
сърца железни разтопи,
и блесналият поглед,
светъл,
напълни с горестни сълзи.
Живот красив,
любим и чуден,
от нас забегна надалеч.
Ний бдим над спомена размътен,
но образът ти веч не трогва –
обрулен – всеки изнемогва!
И сякаш тебе се не свиди
железен обръч да отпуснеш,
на сянка щастие да видим
ти волен с нас като препуснеш!
А бяха дни безгрижни,
леки,
с цветя осеяни,
с лъчи.
Парфюмни,
нежни и небрежни,
с вяра в светнали очи.
Вашият коментар