Камък

През много векове минаваш,
следа след тебе не оставяш.
За тебе никой не милее
и ти за нищо не копнееш.

У тебе няма кръв гореща,
ни порив за любовна среща,
ни блясък от победен щик,
ни смях,
ни горест,
нито вик.

Живот те тебе подминава,
самин у нищо не кипиш.
Не тлееш, нито леденееш,
не тачиш злато и престиж.
Не гониш върхове високи,
безмълвно на света стоиш.
Не чуваш звуците от ноти,
и сън не знаеш –
ти не спиш…

У тебе болка няма,
надигнала се из гърди,
по повод: загуба голяма,
човешки драми и тъги
по хора, що ги вече няма –
теб това те не мори!

Но все пак ти си тук.
Аз думам ти и питам: „- Жив ли си?“
Но отговор не чувам.

Защото в тебе слово няма –
не знаеш тая сила,
в човека де гърми,
от висша сила подарена,
дълбоко в нас е тя стаена – 
такава мощ не знаеш ти.

Но чуй от мен:
живее този, който е роден.
Макар да минал си през всичко,
безсмъртието ти е нищо!

Да чувстваш,
туй е да си жив.