… Тука, като наближат избори, почват да идват депутати от всички партии. С едни мерцедеси, с едни охрани – страшна работа. И ми викат: бай Ваньо, ако гласуваш за нас, ще ти вдигнем пенсията.
Ама аз не искам да ми вдигате пенсията, казвам. Искам да направите така, че хората да се върнат в селото. Не искам пари, искам хора. А те казват: ако гласуваш за нас, ще върнем хората в селото. И се качват на мерцедеса и си заминават за София. След четири години пак ще дойдат.
Никога не съм ходил в София. Не че съм нямал желание, имах желание. Ама все не ми оставаше време. Пощата, работата, жената, децата… Кога да отида в София?
Нашенци ходеха там редовно. Връщат се и сядат да разправят какви неща имало в столицата. Имало, да речем, зоопарк. И в зоопарка живеел слон. Аз това не го вярвам. Как ще живее слон в София? Какво ще яде там? Нито банани растат там, нито портокали. А и къде ще пие вода? В София има само една река – Перловец, и тя е пълна с лайна. Ако пие слонът вода от нея, веднага ще умре. Така че за слона в София не го вярвам.
Имало и някакъв огромен магазин – ЦУМ. На три етажа. На първия етаж продават гащи, на втория – чорапи, на третия – чорапогащи. Кеф ти гащи, кеф ти чорапи, кеф ти чорапогащи. Младите булки си бяха накупили от ЦУМ всякакви чорапогащи и ходеха из селото като софиянки. А мъжете им пускаха бримки… Ех…
Хубаво си живеехме. Сега останах сам. Няма кой да ме напсува. Някой път така ми се приисква някой да ме напсува, да ми тегли една дълга, да усетя, че и аз съм човек.
Тогава влизам във фейсбук. Там псувни да искаш! Само кажи добър ден и се почва: къв си ти бе, на къв се правиш. На кой ше викаш ти добър ден бе, мама ти стара. Ти си пълен тъпак бе, ти си малоумник!
Така ми викат. И на мен ми става едно такова мило. Викам си… ееее, хубаво е от време на време да усещаш, че си в България.
Сина ми го питам по скайпа: Младене, викам, в Чикаго хората псуват ли те? Не, тате, никой не ме псува. Тука, вика, всички ти се усмихват, казват ти добър ден, как сте?…
Аз това не го разбирам. Никой да не те псува, това живот ли е? Как се издържа на това напрежение?
Внуците ми почти не говорят български. Ваньо знае няколко изречения: „Здрасти дядо, как си?“, ама Елито нищо не казва. Само ми се усмихва по скайпа душичката. И ми бърбори нещо на американски. Нищо не й разбирам, ама на мен ми стига да я виждам усмихната… (въздиша)
Излъгах, не ми стига. Всеки ден си мечтая да си ги видя тука, да су гу орегърна, да чувам пак детски смях в двора… Все обещават, че ще дойдат. И все не идват. Младен е много зает, снахата и тя…
Почти всяка нощ ги сънувам. Ей на, снощи сънувах, че сами дошли на гости. А в селото е паднал голям сняг. Целият двор е затрупан. И аз съм излязъл с внуците да им правя снежен човек. А те скачат около мен, викат, смеят се, боричкат се.
И уж им правя снежен човек, а в един момент се оказва, че снежният човек съм аз. И се опитвам да ги прегърна, ама не мога, щото нямам ръце. Над селото пада мрак. Децата хъкват нанякъде, изгубват се в далечината. А аз стоя неподвижен на двора и не мога да мръдна. Снегът продължава да вали, постепенно ме затрупва, а аз ги викам: Дечица, върнете се… Ваньо… Ели… Ваньо… Ели…
Из „Любовни истории“ на Иво Сиромахов.
Вашият коментар