Неотдавна минавах през южен град, където се провеждаше национална конференция. Неочакван делови ангажимент наложи да пренощувам в града. Отбих се в хотел, където бях отсядал и преди. Край рецепцията се трупаха десетки с надеждата да си намерят стая. Когато най-сетне си проправих път през тълпата, рецепционистът се извини:
-Лоша работа, Лес! Трябваше да ни се обадиш предварително. Опасявам се, че няма как да ти помогна при тези обстоятелства.
– Личи си колко си затруднен – отвърнах аз, – но знам, че ти си единственият човек в този град, способен да разреши проблема. Няма смисъл да търся другаде, защото, ако ти не успееш да ме настаниш, по-добре да си резервирам пейка в парка.
-Е – каза той, – не знам… Почакай тридесетина минути да видя дали ще измисля как да уредя въпроса.
В крайна сметка той си спомни за малка дневна, луксозно обзаведената и обикновено използвана за неформални конференции, която лесно се преустройва в спалня с баня, стига да се внесе едно легло. Аз получих стая, а той изпита удовлетворение и повдигна самочувствието си, доказвайки и на двама ни, че „единствено той е способен да го направи“.
Из книга на Лес Гиблин.
Вашият коментар