Хищникът

Сезоните един след друг ще идат,
природата ги в цикъл ще реди,
и ден, и нощ, безкрайно ще прииждат,
и новият човек ще се роди.

Но той ще е наследникът на старий,
старий култ във новите очи,
и ценности, във дънки и шалвари,
досущ ще са кат старите, уви.

Човекът ще е звяра за природа
и хищнически той ще я руши,
но слабостта във тая му порода,
той мисли, че е силата, уви.

Планета бездиханна сътворява,
мърсява и водата, дето пий,
и въздухът, и почвата кафява,
и в думите – омраза, и войни.

И все е за богатство, и имане,
и все не стига нещо, но какво?
Духът го няма, няма го – да стане,
и в плявата той втренчил е око. 

Човекът ще е толкова далече
от всякакви Човешки добрини;
във своята омраза той е вечен,
но ето, че Смъртта го проследи,

И в своята, уж вечност, ще изчезне,
избрал ли е с омраза да руши,
войни и диктатурите са бездни,
и лакмуси са, виждаш го, нали?

Не вярва той, загубил е и сила,
молитвите му – жалки, за пари,
имане дай, и злато, и каляски,
подай му ги – дали ще замълчи? 

Тогава той за друго ще замоли
със своите кървясали очи,
и в къщата, през прашните му щори,
пак алчност ти ще зърнеш да цари. 

Човекът – ненаситен в суетата,
човекът – ненаял се на златó,
загърби той и въздух, и водата,
ненужни са за него, “И, какво”?

Но в тая алчност няма да напреднеш,
човеко, връз разкъсана Земя,
под стъпките ти кръв се лее черна,
петрол, и още земни горива,

и раната не искаш да лекуваш,
раздираш я – по-жаден си за кръв,
лъвът така импалата разкъсва,
но няма избор тоя хищник пръв.

Ти избор имаш! Имаш, но избрал си
в злобната си алчност да рушиш,
и види се, ще става нетърпимо,
ще дириш друго място да цариш!

Планетата ни, толкова красива,
разкъсана от нашите ръце;
Природата я мислим – мълчалива,
но стене тя, но стене и кълне!

И няма да е тъй далечно време,
когато тя на нас ще отмъсти,
тогава ний, кървясали, ще стенем,
тогава друг Човек ще се роди!