На обезлюдените села
В двора на едно юнашко село
гневно кресна възрастен старик –
кресна той, високо и умело,
с опитен и дързостен език!
Кресна той, но днес кому крещеше?
Тоя вик бе тъй тревожен, сам,
в селото му никой не сновеше –
и викът му, ето, беше ням.
Някога по улиците свити
беше пълно с хора, и с народ,
и с деца, със викове честити,
и с вода, градини, и живот,
но замлъкна някак, напоследък,
селото, с опразнени къщя,
и сега, последният му жител,
беше тоя старец, що крещя!
Той не беше гневен на съседа –
нямаше кому да се гневи,
бродеше из къщата си бледа,
а в очите – сиви мъртвини.
Спомняше си кмета,
Ненчо стари,
спомняше и все
му беше крив,
ето, днеска сам е господарят –
но из село само той е жив.
Никой не остана да битува –
в тихите и селските къщя,
нищо вече тук не съществува –
нито робство,
нито свобода!
* * *
Толкоз страшно,
трудно е, без хора,
трудно е без тия… зверове!
Трудно е, но те са ти упора –
заедно градите светове!
Но когато няма вече никой,
няма и с кого да се сдружиш,
няма кой да любиш, и да мразиш,
ти остава само… да крещиш!
Ако пък замлъкнеш, си погубен –
щом словесна сила не звучи…
пътят е зловещ тогава, труден,
Затова…
крещи…
крещи….
крещи…
Вашият коментар