Трън

Бодли от себе си изпречил!
Високо към небе понечил
облаци да прободе!
Сред храсти и дървета вечни,
раснал в бурни дъждове!
Долóвил галещи лъчи
и ледни, бели снегове!
Видял далеч дъгици чисти,
искрящи с ясни цветове!
Премръзнал в бледните мъгли,
самичък в полското поле!
Дочакал пролетта далечна –
узрели, нежни цветове!
Протегнал се към него Слънчо –
прегръдка да му подаде!
Разлистил се тогава Тръна –
и блеснал с алено лице!
Откъснал го залюбен момък –
на Милата да го даде!
Погинал в тоя миг Бодила,
но сгушен в нейните ръце,
Сърцето й му вляло сила!
И Роза стана от Бодила!