Минават дни и силуети,
редя си думи из куплети.
А други своите Съдби рисуват.
Празнуват радостни мечти.
Празнуват…
А моите очи тъгуват.
И все света от ниско гледам аз,
а искам да съм горе, сред орлите,
летейки – да не сещам тоя мраз,
що в костите ми броди,
и в косите.
Привет, Живот!
Привет, Мечти!
Но аз не зная други като мен.
Самин ли съм такъв на тоя свят? –
роден с душа, разцепена на две.
Дали Тя търси другата си част?
***
Летят високо птици
в небеса –
друг по-добре не вкусва свобода!
Криле и аз разпервам над света,
изтласквам се и ето ме –
летя!
И Тя е – лекотата в мен,
и радостен съм в плен на широта!
Но яростна Съдба за пир
заби пиронни зъби във врата ми.
Но знам,
тъй лесно няма да се дам,
о, не!
Не ще ме покори морето,
ще плувам аз дордето бряг достигна –
не ще да мигна дотогаз!
И всеки мускул ази ще напрегна,
и всеки час ще боря тях –
пред мен излезлите вълни,
и облаците тъмни, зли,
и зими мразовити, ледни,
и погледите неприветни,
и все, застанало насреща.
***
Не ще да бъде грешка –
да пребъда!
Не ще да бъде грешка –
казах НЕ!
Ах, как жадувам..
в полет да разперя
ръждясалите, клюмнали криле…
Високо горе песен да запея,
безгрижно, да се смея –
от сърце.
***
Но… питам се:
защо ли аз не срещам,
не срещам други,
други – като мен!
Но лъжа себе…
Лъжа и си вярвам,
че Те ще ме открият – някой ден.
Вашият коментар