Здравей, не те познавам. Но аз те преценявам по твоя външен вид – изглеждаш неугледен, измърлян и немит, а погледът ти бледен на мене ми подсказва, че тебе глад те мъчи или пък тежка язва. Ръката ти е празна, подаваш я за хлеб, но аз пък съм зает, а твоят вид подсказва, че ти си безработен, бездомен и проклет!
Обувките ти – стари, а в дрехите продрани – разкъсани хастари. Под ноктите чували с прах са ти наляти – и аз те подминавам, общувам със богати.
Пътека пешеходна пред мене се разлива и бърже я нагазвам, по работа отивам. Но ето че ме блъска забързана кола, подкарвана от мъж без мозък във глава, и хлъзва ме внезапно из сивия тротоар, поръсен от снега, настилка със загар.
Тъй счупих си крака, и болката ревеше, и всичко в мен крещеше по кривата съдба!
В мен рана загнетя и остро заболя. Шофьорът ме удари, замина и не спря. Шофьорът е робот безчувствен и не страда. Видя ме, че съм жив – това му е награда.
Лежа на пътя сам, объркан и студен. И тлее срам във мен, че тъй ме подреди грубиянинът-шофьор. Ще бяга ли? Затвор!
Но ето че в тъмата пристъпя силует. Незнайният субект ръка към мен подава. Как тихо е… гласът му се ясно откроява.
Ръката му кирлива, ръката му е мръсна, и гнусна, и кафява от слепнала се кал. Кат просешка ръка… Но в ней… човещина…
Линейката пристига и аз го заговарям,
но той е мълчалив и дума не отваря.
Но щом лицето мернах, аз в болка, в срам примрях…
Та той е моят просяк, когото подмина́х.
Вашият коментар