Усещам, че съм съвсем сам и съм тръгнал на дълъг път. По пътя има огромни камъни и дълбоки бездни, които не ми позволяват да продължа… Нямам възможност да направя каквото и да е, нямам сили да повдигна камъните, нито да прескоча пропастите… От векове кретам по този път… Много съм изморен и се питам дали си струва да продължавам. Искам да си представя края на пътя, а единственото, което успявам да видя, е пътечка, която се стеснява и стига до един надпис. Надписът гласи:
ТОВА Е КРАЯТ.
И толкова!
Казвам си, че е невъзможно… Трябва да има нещо повече!
Поглеждам задната страна на табелата. Там също пише нещо.
ТОВА НАИСТИНА Е КРАЯТ.
-Какъв край?
-Краят. Окончателният край.
-Смъртта ли?
-Сигурно има нещо общо и с нея, но не става дума да спрем да дишаме, да вървим или да тупти сърцето ни; по-зле е. Става дума да спрем да чувстваме…
-Свържи се с това чувство.
-На пътя съм. Едва напредвам – първо вървя, след това започвам да се влачча приведен, накрая се търкулвам надолу и колкото повече се търкалям, толкова по-мъничък ставам… Спирам да се търкалям… Лежа по очи и усещам тежестта на всичко на гърба си. Целият свят, цялата Вселена се крепи върху мен и нямам сили да повдигна нито едно перце…
-Не се напъвай…
-Затиска ме… Затиска ме… Пронизва ме…
Преминава през мен.
-Продължавай…
-В гърдите ми е зейнала дупка, през която се вижда какво има от другата страна. Виждам как дупката става все по-голяма. Ставам все по-лек. Нося се. Уж съм, а не съм.
-Остави се на течението.
-Оставям се. Така или иначе, не мога да направя нищо, за да му се противопоставя.
-Не става дума дали можеш, или не можеш да му се противопоставиш, а за това да се съобразиш със собственото си състояние. Става дума да не се противопоставяш на днешната си действителност. Става дума да не прекъсваш процес, който е започнал. Да позволиш на тази депресия да излезе, ако наистина е в теб, най-доброто решение е да се прояви и да се изчерпи, за да можеш след това да преминеш към следващия етап.
-Да…
Из „Писма до Клаудия“ на Хорхе Букай.
Вашият коментар