Като в просъница накуцва моя ден
и към тротоара бъден се запътва,
сякаш недогледал – стъпва той накриво,
връз сивото платно се срива.
А ето че навън е просто ден –
един от всички.
Целият им куп е разкопчан,
раздран на часове,
а може би и разпилян за все.
Събираме, сумираме, редим
един до друг разкъсаните дни,
и ето че година се скрепи,
а нейните черти са огледало,
в което съм оглеждал свойто тяло.
Лицето ми не е като преди,
когато пясък в детските ми дни
покриваше и ноздри, и очи.
Лицето ми сега е закопчало
усмивки, и тъги, и зли беди;
лицето ми сега е насъбрало
любови нежни, горести, мъгли.
А уж ги гледаш – същите очи;
гори пак плам, но думите копривни
редят се и застават в други криви,
не са наивни, нито горделиви,
не са,
не са като преди.
Лицето ми е същото на вид,
без пясъка, разбира се, в очите.
Лицето ми побира всеки миг,
а всяка бръчка – огъня в гърдите.
Аз помня как със същите очи,
в прашасалите, стари дни,
следях по белия таван
безгрижните разходки на мухи;
и гледах как конците тънки
на паяк тънкокрак
скрояваха капан на всеки пеперуден план за полет
в събудената, нежна пролет.
Сега мухите хич не ме вълнуват,
защото те отлитат като дните,
небрежни, хаотични и жужащи,
проскърцващи с крилете си, трептящи.
Но помня как във паякова мрежа
се врязваха, полепваха мухите,
а там, все гладни, в бялата си прежда,
ги дебнеха на хищници очите.
И там, в капана, в призрачните нишки,
угасваха животите жужащи,
тъй както гаснат летните ни дни,
щом слънце-огън легне да поспи.
Но помня още;
в лъскавата мрежа,
как някои от звучните мухи
разбунваха изплетений затвор
и литваха в небесния простор
със слюдените си криле,
със страх на гръб,
в небесна свобода;
защото са от друга плът;
защото в тях е друга кръв.
Вашият коментар