Сънувам вечерния път
сред златните хълмове
зелените борове, дъбове прашни.
Накъде ли ме води?
Песента ми оглася
сумрака на настъпващата нощ.
„Сърцето ми прободено бе
от острието на страстта.
Веднъж успях да го изтръгна,
сега сърцето си не чувствам…“
За миг полето млъква
и потъва в мрачен размисъл.
Ветрец простенва в тополите покрай реката,
тъмата става все по-гъста,
а пътят криволичи,
извива се, бледнее и изчезва.
Отново еква жалната ми песен:
„Скъпоценно тънко острие,
копнея пак да те усетя
как сърцето ми пробождаш…“
Вашият коментар