Братче

Навън е зима. В огнището – жаравa. Пламналите въглени разливат топлина из стаята и гаснеш в прегръдката й.

Ани е самичка вкъщи. Скоро ще дойдат гости – Коледа е! Навън е празник, пък и вътре – у всеки човек малка светлинка е заискряла.

Дърветата са обкичени с шалове от гирлянди, а уличните лампи надничат срамежливо с жълтеникавите си очички през запотения прозорец в дома на малкото момиче. Зад завесите подскача дребничък силует.

Виж елхата в стаята й! Как гордо се е изпъчила– като войнишка снага! А на върха й – сякаш самата полярна звезда – в ослепително празнично величие.

Тъй хубаво й е на Ани! Пее й се! Танцува й се! Иска с някого да сподели радостта си. Но у дома все още е пусто. Възрастните излязоха на пазар. Кога ще си дойдат? От сутринта ги няма. Бавят се – къде ли са? Защо не отиде и тя с тях?

Става нетърпимо и едва се сдържа… Защото под елхата са стъкмени красиви празнични кутии с розови и жълтеникави панделки. Вътре в тях са поместени бленувани, чакани подаръци – за нея!

Още през омайното лято тя написа писмо на добрия старец, но бе забравила да го изпрати. Ала дядото все пак се бе сетил за нея. Той някак бе узнал желанията й и бе проводил дарове. Но Ани обеща да не ги отваря преди полунощ. Също като в приказките.

И предната година Ани получи подаръци, но не бяха желаните. Тя мечтаеше за мъничък червен обръч и пони. Обръчът щеше весело да върти около себе си, а понито да язди из горските пътеки на Пирин планина. И Надето щеше да дойде. Те двечките на пикник в зелената, пролетна планинска шир. Как хубаво звучи!

Но на сутринта, вместо обръч и пони, под елхата намери пуловер. Толкова й беше тъжно.

Малкото момиченце бе слушало през цялата година. Дори едничка пакост не бе сторило. Нямаше повод добрият старец да постъпи тъй с нея. Но възрастните понякога правят така.

Може да се е объркал – с остаряването паметта отслабва. Пък и трябва да занесеш подаръци на милиони деца – все някъде ще объркаш.

Но това е стара история, по която не бива да тъгува.

А днес, самичка, тя единствено желаеше да побъбри с някого. Прииска й се мъничко дървено човече, като Буратино, с което да играят на топка, на въже, да скачат, лудеят, да се смеят безгрижно…

Но времето сякаш бе замръзнало. Зимата ли го вледени? Часовникът не помръдваше. Времето се влачеше. Стрелките на секундарника едвам кретаха. Сякаш се бояха от нещо.

Ани погледна разсеяно през прозореца. Навън се стелеше бистра снежна пелена. Вятърът подскачаше из нея, без да оставя следи. Безшумно се плъзгаше той със своята мантия невидимка и заглаждаше къде що има грапавина.

Загледана в мъгливата зимна далечина, нещо раздра стайната тишина. Беше звънецът на входната врата. Той проехтя изначало свенливо, а след малко – все по-уверено и настойчиво. Някой искаше да му се отвори.

Таткото на Ани, чичо Стефан, звънеше така. Може би възрастните най-сетне се бяха прибрали? И Ани щеше да отвори подаръците!

Малкото момиченце се запъти с радост към вратата, но каква бе изненадата й, когато насреща си видя премръзнало момченце с почервенели от студ бузки и ожулени коленца. То я погледна срамежливо и с престорена усмивка запя весело:

Аз дошло съм самичко.
Дай ми златна паричка
да си купя пшеничка.

Да я сипя в паничка.
Да я хапна с лъжичка.

Здраве теб да посипя
и да бъдеш все сита.

Сита,
здрава,
честита!

След това подаде изкаляната си ръчица, тъй както я подава прегладняло просяче за къшей хляб. А от метличините му очи сияеше приглушена светлина.

Ани застина на място. Тя не знаеше как да постъпи. Нито пък имаше паричка или пшеничка.

– Как се казваш. – Запита тя момченцето.

– Аз съм Тони. – Отговори то свенливо, с наведени очички.

– Тони, студено ли ти е? Влез да се стоплиш. – Подкани го тя.

Тони се двоумеше. Но ледният зимен дъх го побутна навътре, към входната врата, и той срамежливо закрачи към топлата камина.

Малкото момченце никога не би виждало такова чудо. В стаята бе разположен грамаден диван, а пред него – голяма маса, обсипана с всякакви вкусотии. Той не можа да свали поглед от трапезата дори за миг.

Хайде, хапни си. Имаме и топъл чай – подкани го Ани.

Без да продума, момченцето се приближи и отчупи неуверено от коледната погача. Тъй сладка и топла бе тя, че се разтопи за миг в прегладнялата му устица. Миг след това той все по-решително отчупваше залък след залък. Докато най-сетне се засити и погледна с благодарност своята домакиня.

-Благодаря. – Промълви малкият Тони.

Той беше на не повече от 5 годинки. Но по изпитото му личице се четеше скръбта на измъчен от живота възрастен мъж, тъгуващ по отдавна пробягалите покрай него светлина и живот.

Едничък лъч бе достатъчен да му върне силата и вярата в живота. Живот в своята зора. Но кой да го осветли?

Светлината бе скрита от малкия Тони. Тя като че бе заключена в мрачния килер на сивия му свят, възпирана от кръвожаден, огнедишащ дракон. А Тони бе твърде малък да се бори с чудовища. Твърде слаб да вдигне меч.

Но ето че сега, поне за няколко кратки мига, мъничкото му сърчице бе успокоило туптежа си. И той не сещаше студ, ни глад. Дори бе забравил, че не си е вкъщи.

Почакайте, той нямаше дом!

Тони живееше самичък из улиците. Изведнъж той се сепна, погледна към топлата камина и видя Ани. Тя също го гледаше, смълчана.

-Гладен ли си още? – Попита го Ани.

-Вече не. – Отвърна свенливо момченцето.

-Наблизо ли живееш? – Запита тя.

-Да, но аз си нямам дом. Нямам си и родители, нищичко си нямам. – Промълви с насълзени очички Тони.

Сърцето на малкото момиченце се изпълни с тъга и състрадание. Тя желаеше да стори нещо хубаво за момченцето. Изведнъж й хрумна!

-Хайде, избери си от моите подаръци под елхата – подкани го Ани.

-Подарък ли? Но те не са мои.

-Ела, не се стеснявай.

-Благодаря, но аз не искам подаръче. Искам да ми е топличко. Искам да спя в меко креватче. Искам и аз да имам семейство… – изплака Тони.

Неочаквано из стаята проехтя плътен глас на възрастен господин, изпълнен с умиление:

–  Ти вече имаш семейство, сине! Остани с нас. Аз ще ти бъда татко. А Ани ще ти бъде сестричка.

Гласът бе на бащата на Ани. До него с насълзени очи бе застанала Анината майчица. Те бяха влезли у дома веднага след Тони, но нито Тони, нито Ани ги бяха забелязали.

Бистри сълзи се стекоха от Тонините очи. Но те блестяха от радост! Проблестя и надеждата. Корабът й за пръв път в живота му бе акостирал на неговия бряг. И щеше да остане задълго там.