Веднъж той ме повика при себе си в село Кучуккой, където имаше малко парче земя и бяла двуетажна къщичка. Там, като ми показваше своето „именно“, оживено ми заговори:
– Ако имах много пари, щях да построя тук санаториум за болни селски учители. Знаете ли, бих изградил едно светло здание – много светло, с големи проззорци и високи тавани. С прекрасна библиотека, различни музикални инструменти, пчелин, зеленчукова градина, овощна градина; ще могат да се четат лекции по агрономия, метеорология, учителят, приятелю, трябва всичко да знае, всичко1
Той изведнъж млъкна, изкашля се, погледна ме отстрани и се усмихна със своята мека, мила усмивка, която винаги така покоряващо привличаше и събуждаше особено изострено внимание към думите му.
– Скучно ли ви е да слушате фантазиите ми? А аз обичам да говоря за това. Да знаехте колко е необходим на руското село добрият, умен, образован учител! У нас, в Русия, той трябва да се постави при някакви специални условия и това трябва да се направи по-скоро, ако разбираме, че без широкото обучение на народа държавата ще се разпадне подобно на къща, изградена от лошо изпечени тухли! Учителят трябва да бъде артист, художник, горещо влюбен в своята работа, а у нас той е черноработник, слабо образован човек, който отива да учи децата на село с такова желание, с каквото би отишъл на заточение. Той е гладен, подтиснат, наплашен, че може да загуби парчето хляб. А трябва да е първият човек в село, за да може да отговаря на всички въпроси на селянина, та селяните да виждат в него сила, достойна за внимание и уважение, никой да не смее да му крещи… да унижава личността му, както правят всички у нас: селският стражар, богатият бакалин, попът, приставът, училищният настоятел, старейшината и онзи чиновник, който се нарича училищен инспектор, но се грижи не как най-добре да се организира образованието, а само за старателното изпълняване на окръжните наредби. Глупаво е наистина да се плаща толкова малко на човека, който е призван да възпитава народа – разбирате ли? – да възпитава народа! Не бива да се позволява този човек да ходи в дрипи, да трепере от студ във влажни, полусрутени училища, да се трови с недогорели въглища, да се простудява и към тридесетата си година да си навлича ларингит, ревматизъм, туберколоза… Та нали това е срамно за нас! Нашият учител живее осем-девет месеца в годината като отшелник, няма с кого дума да размени, той затъпява в самота, без книги, без развлечения. А събере ли при себе си приятели, обвиняват го в неблагонадеждност – глупава дума, с която хитреците плашат глупаците!… Това е отвратително… гавра с човека, който върши голяма, страшно важна работа. Знаете ли, когато видя учител, става ми неудобно пред него заради плахостта му и за това, че е лошо облечен, струва ми се, че за този жалък вид на учителя и аз съм виновен с нещо… Сериозно ви говоря!
Той замълча, замисли се и като махна с ръка, каза тихо:
– Такава, глупава, недодялана страна е тази Русия!
Сянка на дълбока тъга покри чудните му очи, тънките лъчина бръчките ги обкръжиха, правейки погледа му по-дълбок. Той се огледа наоколо и се пошегува със себе си:
– Виждате ли, цяла уводна статия от либерален вестник ви изкарах. Да вървим, ще ви черпя чай, задето сте толкова търпелив…
С него често се случваше това – говори тъй топло, сериозно, искрено и изведнъж се надсмее над себе си и над думите си и в тази мека и тъжна насмешка се чувствуваше тънкият скептицизъм на човека, който знае цената на думите, цената на мечтанията. В тази насмешка прозираше още и мила скромност, и крайна деликатност…
Бавничко и мълчаливо тръгнахме към къщи. Беше ясен, горещ ден, вълните шумяха, играеха си с ярките лъчи на слънцето; под хълма умилно, доволно от нещо, скимтеше куче. Чехов ме хвана под ръка и като покашляше, бавно заговори:
– Срамно и тъжно е, но е вярно: има много хора, които завиждат на кучетата…
И като се засмя, веднага добави:
– Аз днес приказвам все немощни приказки… значи остарявам!
Много често го чувах да казва:
– Тук, знаете ли, дойде един учител… болен, женен – нямате ли възможност да му помогнете? Засега аз вече съм го настанил…
Или:
– Слушайте, Горки, тук един учител иска да се запознае с вас. Той не излиза от къщи, болен е. Не е ли добре вие да отидете при него?!
Или:
– Ето, учителките молят да им изпратя книги… Понякога завархав при него този „учител“: обикновено учителят, изнервен от съзнанието за своята неловкост, седеше на крайчеца на стола и с пот на челото подбираше думите, като се стараеше да говори по-гладно и „по-образовано“, или с разпуснатостта на болезнено стеснителен човек цял се съсредоточаваше върху желанието да не се покаже глупав в очите на писателя и обсипваше Антон Павлович с градушка от въпроси, които едва ли му бяха идвали на ум до този момент.
Антон Павлович слушаше внимателно нестройната му реч; в тъжните му очи проблясваше усмивка, на слепоочията му потрепваха бръчици и ето с дълбокия си, мек, сякаш матов гласо започваше да говори прости, ясни, близки до живота думи – думи, които някак изведнъж опростяваха събеседника: той преставаше да се старае да изглежда умен, от което изведнъж ставаше и по-умен, и по-интересен…
Спомням си един учител – висок, слаб, с жълто, изгладняло лице и дълъг гърбав нос, меланхолично извит към брадичката, седеше срещу Антон Павлович и впечил неподвижно в лицето му черните си очи, унило говореше с басов глас:
– От подобни впечатления от битието по протежението на педагогическия сезон се образува такъв психически конгломерат, който абсолютно потиска всяка възможност за обективно отношение към окръжаващия ни свят. Разбира се, светът не е нищо друго освен нашата представа за него…
Тук той се впусна в областта на философията и закрачи по нея като пиян по лед.
– Кажете – с тих глас и ласкаво попита Чехов, – кой във вашата околия бие децата?
Учителят скочи от стола възмутено и замаха с ръце:
Какво приказвате! Аз? Никога! Да бия?
И обидено запуфтя.
– Не се вълнувайте – продължаваше Антон Павлович, като се усмихваше успокоително, – нима аз говоря за вас? Но си спомням – четох във вестниците, – някой ги биел, именно във вашата околия…
Учителят седна, изтри изпотеното си лице и като въздъхна облекчено, заговори с глух бас:
– Вярно, имаше един случай. Това е Макаров. Знаете ли, не е за учудване! Дивашко, но обяснимо. Той е женен, четири деца, жена му болна, самият той охтичав, заплатата му – двадесет рубли, а училището е едно мазе и за учителя – една стая. При такива условия и божия ангел ще напердаши, без да е виновен, а учениците съвсем не са ангели, повярвайте ми!
И този човек, който току-що безжалостно сразяваше Чехов със своя запас от умни приказки, изведнъж, поклащайки зловещо гърбавия си нос, заговори с прости, тежки, камъни, думи, ярко осветявайки проклетата грозна правда на оня живот, който живее руското село…
Когато се сбогуваше с домакина, учителят хвана с две ръце неговата малка суха ръка с тънки пръсти, разтърси я и каза:
– Идвах при вас като при началство – плах и разтреперан, надух се като пуяк, исках да ви покажа, че и аз все разбирам нещо… а си отивам като от добър, близък човек, който всичко разбира. Голямо нещо е всичко да разбираш! Благодаря ви! Отивам си. Отнасям хубавата добра мисъл: големите хора са по-прости и по-разбираеми и душевно по-близки до нашего брата, отколкото всички тези мизерници, сред които живеем. Сбогом! Никога няма да ви забравя…
Носът му трепна, усните му се разтегнаха в добра усмивка и той неочаквано добави:
– А, право казано, и подлеците също са нещастни хора, дявол да ги вземе!
Когато си отиде, Антон Павлович погледна след него и каза:
– Добър момък. Няма дълго да учителствува…
– Защо?
– Ще го погнат… ще го прогонят…
Като помисли, добави тихо и меко:
– В Русия честният човек е нещо като коминочистача, с когото бавачките плашат малките деца…
Струва ми се, че в присъствието на Антон Павлович всеки неволно изпитваше желание да бъде по-естествен, по-правдив, да бъде повече верен на себе си. Наведнъж съм наблюдавал как хората отърсваха от себе си пъстрото одеяние от книжни фрази, модни думи и всички останали евтини дреболийки, с които руският човек, в желанието си да подражава на европееца, се кичи така, както дивакът с раковини и рибешки зъби. Антон Павлович не обичаше рибешките зъби и петлешките пера; всичко пъстро, гърмящо и чуждо, което човек надява на себе си за „по-голяма важност“, го смущаваше. Забелязвах, че всеки път, когато виждаше пред себе си натруфен човек, го обземаше желанието да го освободи от целия този тягостен и ненужен външен блясък, който обезобразяваше истинското лице и живата душа на събеседника. Антон Павлович изживя целия си живот с богатствата на собствената си душа, винаги беше верен на себе си, беше вътрешно свободен и никога не се съобразяваше с онова, което едни очакваха от Антон Чехов, а други, по-грубите – изискваха. Той не обичаше разговорите по „високи теми“, разговори, с които този мил руски човек така усърдно се забавлява, забравяйки, че е смешно и никак остроумно да се разсъждава за кадифените костюми в бъдещето, когато в настоящето нямаш дори прилични панталони.
Красиво простодушен, той обичаше всичко просто, истинско, имаше своеобразен маниер да опростява хората.
Веднъж го посетиха три пищно облечени дами; те изпълниха стаята му с шумоленето на копринените фусти и мириса на силен парфюм, седнаха чинно срещу домакина, престориха се, че уж много се интересуват от политика, и започнаха „да задават въпроси“.
– Антон Павлович! А какво мислите, как ще завърши войната?
– Вероятно с мир…
– Е, да, разбира се! Но кой точно ще победи? Гърците или турците?
– Струва ми се, че ще победят ония, които са по-силни.
– А кой според вас е по-силен? – една през друга питаха дамите.
– Онези, които се хранят по-добре и са по-образовани…
– Ах, колко остроумно! – възкликна едната.
– А вие кого обичате повече, гърците или турците? – попита другата.
Антон Павлович я погледна ласкаво и отговори с кротка, любезна усмивка:
– Аз обичам мармалад, а вие обичате ли?
– Толкова е ароматен! – важно потвърди другата.
И трите оживено заговориха, като показваха по въпроса за мармалада ерудиция и тънко познаване на предмета. Беше очевидно, че много са доволни, че не е нужно да си напрягат ума и да се преструват на сериозно интересуващи се от турците и гърците, за които не бяха и помислили до този момент.
На тръгване те весело обещаха на Антон Павлович:
– Ще ви изпратим мармалад!
– Чудесно разговаряхте! – забелязах аз, когато си отидоха.
Антон Павлович се засмя тихо и каза:
– Всеки човек трябва да говори на свой език…
Друг път заварих при него млад, красивичък помощник-прокурор. Той стоеше пред Чехов, тръскаше къдравата си глава и говореше бойко:
– С разказа „Злосторник“ вие, Антон Павлович, поставяте пред мен крайно сложен въпрос. Ако призная в Денис Григориев наличието на зла воля, действуваща съзнателно, аз съм длъжен без уговорки да го хвърля в затвора, както изискват интересите на обществото. Но той е дивак, той не съзнава, че деянието му е престъпно, на мен ми е жал за него! Ако пък се отнеса към него като към субект, който не разбира какво върши, и се поддам на състраданието, с какво гарантирам на обществото, че Денис няма пак да отвинти болтовете на релсите и няма да причини катастрофа? Ето въпроса! Как да се постъпи?
Той замълча, отпусна тялото си назад и впери изпитателен поглед в лицето на Антон Павлович. Мундирчето му беше ново, копчетата на гърдите му блестяха също така самоуверено и тъпо, както очичките на чистичкото личице на младия ревнител на правосъдието.
– Ако бях съдия – сериозно каза Антон Павлович, – щях да оправдая Денис…
– На какво основание?
– Щях да му кажа: ти, Денис, още не си дозрял за съзнателен престъпник, върви си и дозрей!
Юристът се засмя, но веднага стана отново тържествено сериозен и продължи:
– Не, уважаеми Антон Павлович, поставеният от вас въпрос може да бъде разрешен само в интереса на обществото, чийто живот и собственост аз съм призван да охранявам. Денис е дивак, да, но той е престъпник, ето истината!
– Харесвате ли грамофона? – изведнъж ласкаво го попита Антон Павлович.
– О, да! Много! Изумително изобретение! – отвърна живо младежът.
– А пък аз не мога да търпя грамофоните! – тъжно си призна Антон Павлович.
Защо?
– Ами че те говорят и пеятм без нищо да чувствуват. При тях всичко е карикатурно, мъртво… А с фотография не се ли занимавате?
Оказа се, че юристът е страстен поклонник на фотографията; веднага с увлечение заговори за нея, без повече да се интересува от грамофона, независимо от приликата си с това „изумително изобретение“, тънко и вярно забелязана от Чехов. Отново видях как от мундира погледна жив и доста забавен човек, който в живота все още се чувствуваше като кутре на лов.
След като изпрати младежа, Антон Павлович мрачно каза:
– Ето такива пришки… върху седалището на правосъдието се разпореждат със съдбата на хората.
И като помълча добави:
– Прокурорите много обичат да ловят риба. Особено бибани!
Той притежаваше изкуството навсяйъде да открива и изтъква пошлостта, изкуство, което е достъпно само на човек с високи изисквания към живота, което се създава само от горещото желание да видиш хората естествени, красиви, хармонични. Пошлостта винаги намираше в негово лице жестог и строг съдия.
В негово присъствие някой разправяше, че издателят на едно популярно списание – човек, който постоянно разсъждаваше върху необходимостта от любов и състрадание към хората – съвсем неоснователно оскърбил един кондуктор от железниците и че изобщо този човек се държи много грубо с хората, които зависят от него.
– Ами, разбира се – каза Антон Павлович с мрачна усмивка, – че нали е аристократ, образован… нали е учил в семинария! Баща му е ходил с ликови цървули, а той носи лачени обувки…
И в тона на тези думи имаше нещо, което изведнъж направи „аристократа“ незначителен и смешен.
– Много талантлив човек – казваше той за един журналист. – Пише винаги тъй благородно, хуманно… лимонадено. Пред хората нарича жена си глупачка. Стаята за прислугата в тях е влажна и слугините винаги хващат ревматизъм…
– На вас, Антон Павлович, харесва ли ви?
– Да… много. Приятен човек – съгласява се Антон Павлович, като покашля. – Всичко знае. Чете много. Завлякъл ми е три книги. Разсеян е, днес ще каже на вас, че сте чудесен човек, а утре ще съобщи на някому, че сте откраднали от мъжа на любовницата си копринени чорапи, черни, на сини ивици…
Някой се оплакваше пред него колко са скучни и тежки „сериозните“ раздели в дебелите списания.
– Ами не четете тези статии! – убедено го посъветвал Антон Павлович. – Та това е приятелска литература… литература на приятели. Съчиняват я господата Краснов, Чернов и Белов. Единият ще напише статия, другият ще му възрази, а третият примирява противоречията между първите двама. Сякаш играят на винт с глупак. А никой от тях не се запитва нужно ли е това на читателя.
Веднъж дойде при него някаква пълна дама, здрава, красиво облечена, и започна да говори „а ла Чехов“:
– Скучен живот, Антон Павлович! Всичко е тъй сиво: хората, небето, морето, дори цветята ми изглеждат сиви. И желания нямам… Душата тъгува. Сякаш някаква болест…
– Това е болест – каза убедено Антон Павлович. – Това е болест. На латински тя се нарича morbus prestruvalis.
Дамата, за нейно щастие, явно не знаеше латински, а може би не се издаде, че знае.
„Критиците приличат на щръклиците, които пречат на конете да орат земята – казваше той, усмихвайки се с умната си усмивка. – Конят работи, всички мускули са изпънати като струни на контрабас, а, току-виж, на задницата му каца щръклицата и го гъделичка и бръмчи. Трябва да си разтърсва кожата и да маха с опашка. За какво бръмчи? Едва ли разбира. Просто характерът й е неспокоен, иска й се да съобщи за себе си – аз, казва, също живея на земята! Ето, вижте, мога дори да бръмча, за всичко мога да бръмча! Двадесет и пет години чета критики на моите разкази и не си спомням ни едно ценно указние, не съм чул ни един добър съвет. Само веднъж ми направи впечатление Скабичевски, писа, че ще умра в пияно състояние до някоя ограда…
В сивите му тъжни очи почти винаги меко искреше тънка насмешка, но понякога тези очи ставаха студени, острим, твърди; в такива минути мелодичният му, задушевен глас звучеше по-твърдо и тогава ми се струваше, че този скромен, мек човек може, ако счете за нужно, да въстане срещу враждебната му сила здраво, твърдо и не ще й отстъпи.
Понякога ми се струваше, че в отношението му към хората присъствуваше чувството на някаква безнадеждност, близко до студено, тихо отчаяние.
– Странно същество е руският човек! – каза ми той веднъж. – В него, като в решето, нищо не се задържа. На младини жадно напълва душата си с всичко, каквото му попадне, а след тридесет години в него остават някакви сиви вехтории. А за да живееш добре, човешки, трябва да работиш! Да работиш с любов, с вяра. А у нас не могат така. Архитектът, след като е построил две-три прилични къщи, сяда да играе на карти, цял живот играе или пък стърчи зад кулисите на театъра. Докторът, ако има практика, престава да следи науката, не чете нищо освен „Новости в терапията“ и сериозно е убеден, че всички болести имат простуден произход. Не съм срещал ни един чиновник, който поне малко да разбира значението на своята работа: обикновено той седи в столицата или в губернския град, съчинява официални писма и ги изпраща в Змиев или Сморгон за изпълнение. А кого тези писма ще лишат от свободата на придвижването в Змиев или Сморгон – за това чиновникът мисли толкова малко, колкото атеистът за мъките на ада. Създал си име с някоя сполучлива защита, адвокатът вече престава да се грижи за защитата на правдата, а защитава само правото на собственост, залага на конни състезания, яде стриди и се представя за тънък познавач на всички изкуства. Актьорът, след като е изиграл сносно две-три роли, повече не разучава роли, а слага цилиндър и мисли, че е гений. Цяла Русия е страна на някакви алчни и мързеливи хора, ужасно много ядат, пиятм обичат да спят денем и хъркат, като спят. Женят се, за да бъде къщата в ред, а любовници си имат за престиж в обществото, Психологията им е кучешка: бият ли ги, те тихичко скимтят и се крият в дупките си; галят ли ги, лягат по гръб с вдигнати лапи и въртят опашки.
Тъжно и студено презрение звучеше в тези думи. Но като презираше, той съжаляваше и когато се случваше да нападат някого пред него, Антон Павлович веднага се застъпваше:
– Но защо така? Ами той е старец, на седемдесет години е…
Или:
– Но той е още млад, от глупост го е направил…
И когато говереше така, не виждах на лицето му отвращение…
На младини пошлостта изглежда само забавна и незаслужаваща внимание, постепенно тя обгръща човека със сивата си мъгла, просмъква се до мозъка и кръвта му като отровата от въглеокиса и човек заприличва на стара фирма, разядена от ръжда: уж нещо е изобразено на нея, а не можеш да разбереш какво.
Антон Павлович още в първите си разкази умееше да открие в мътното море на пошлостта трагично-мрачните й шеги: достатъчно е само внимателно да се прочетат „хумористичните“ му разкази, за да се убедим колко много жестоки и противни неща скръбно е забелязал авторът им и срамежливо е скривал зад смешните думи и положения.
Той беше някак целомъдрено скромен, не си позволяваше високо и открито да каже на хората: „Та бъдете най-сетне… по-почтени!“ – като напразно се надяваше, че те сами ще се досетят за неотложната необходимост да бъдат по-почтени. Като ненавиждаше всичко пошло и кално, той описваше мръсотията на живота с благороден език на моето, с меката усмивка на хуморист, а зад прекрасната външност на разказите му малко се забелязва техният пълен с горчив упрек вътрешен смисъл.
Най-почтената публика, като чете „Дъщеря на Албион“, се смее и едва ли вижда в този разказ най-гнусното издевателство на сития барин над самотния човек, на всичко и на всички чужд. И във всеки от хумористичните разкази на Антон Павлович аз чувам дълбоката въздишка на чисто, истинско човешко сърце, безнадеждна въздишка от състрадание към хората, които не умеят да уважават човешкото си достойнство и подчинявайки се без съпротива на грубата сила, живеят като рибите, в нищо не вярват, освен в необходимостта да сърбат всеки ден колкото се може по-тлъста зелева чорба, и нищо не чувствуват освен страха да не ги набие някой силен и нахален.
Никой не разбираше ясно и тънко, както Антон Павлович, трагизма на дребните неща в живота, никой преди него не умееше тъй безпощадно правдиво да обрисува на хората позорната и тъжна картина на живота им в мъгливия хаос на еснафската посредственост.
Негов враг беше пошлостта; той цял живот се бореше с нея, нея осмиваше, нея изобразяваше с безстрастно остро перо, като съумяваше да открива плесента на пошлостта дори там, където на пръв поглед всичко е подредено много добре, дори с блясък… И пошлостта му отмъсти за това с мръсничък номер, като сложи тялото му – тяло на поет – във вагон за превозване на стриди.
Мръснозеленото петно на този вагон ми изглежда като огромна тържествуваща усмивка именно на пошлостта над уморения враг, а безбройните „възпоминания“ от уличните афиши като лицемерна скръб, зад която чувствувам студения миризлив дъх на все същата пошлост, тайно доволна от смъртта на своя враг.
Когато четеш разказите на Антон Чехов, се чувствуваш сякаш в тъжен ден на късна есен, когато въздухът е тъй прозрачен и в него рязко са очертани голите дървета, тесните къщи, сивите хора. Всичко е тъй странно – самотно, неподвижно и безсилно. Дълбоките сили далнини са пустинни и сливайки се с бледото небе, дъхат тъжен мраз към земята, покрита със замръзнала кал. Умът на автора, като есенното слънце, с жестока яснота осветява разбитите пътища, кривите улици, тесните и кални къщи, в които се задушават от скука и мързел малки жалки хора, като изпълват къщите със своята безсмислена, полусънна суета. Ето я, тревожно, като сива мишка снове „Душичка“ – милата кротка жена, която тъй робски, тъй много знае да обича, можеш да й удариш плесница и тя дори не ще посмее да изстене високо, кротка като риба. До нея стои тъжно Олга от „Три сестри“: тя също много обича и безропотно се подчинява на капризите на развратната и вулгарна жена на своя брат лентяй, пред очите й се руши животът на сестрите й, а тя плаче и никому с нищо не може да помогне, а в гърдите й няма ни една жива, силна дума за протест против пошлостта.
Ето я сълзливата Раневская и другите бивши стопани на „Вишневата градина“ – егоистични като деца и посърнали като старци. Закъснели са навреме да умрат и хленчат, без да виждат нищо около себе си, без нищо да разбират – паразити, лишени от сила отново да се вкопчат в живота. Мизерният студент Трифонов говори красиво за необходимостта да се работи, а безделничи, като от скука се развлича с глупави подигравки над Варя, която неуморно работи за благополучието на безделниците.
Вершинин мечтае колко хубав ще бъде животът след триста години и живее, без да забелязва, че край него всичко се разлага, че пред очите му Сольоний от скука и от глупост ще убие жалкия барон Тузенбах.
Пред очите ни минава неизброима върволица от роби и робини на своята любов, на своята глупост и мързел, на своята алчност за земни блага; вървят робите на тъмния страх от живота, вървят в смътна тревога и изпълват живота с несвързана реч за бъдещето, защото чувствуват, че в настоящето няма място за тях.
Понякога сред сивата им маса се раздава изстрел – Иванов или Трепльов са се досетили какво трябва да направят и са сложили край на жиота си.
Мнозина от тях мечтаят красиво колко хубав ще бъде животът след двеста години, но никому не идва на ум простият въпрост: а кой ще го направи хубав, ако само мечтаем?
Край цялата тази скучна сива тълпа от безсилни хора е минал един голям, умен, внимателен към всичко човек, погледнал е тези скучни жители на своята родина и с тъжна усмивка, с мек тон, но дълбок упрек, с безнадеждна мъка на лицето и гърдите, с красив искрен глас е казал:
– Лошо живеете, господа!
Пети ден съм с повишена температура, а не ми се лежи. Сивият финландски дъжд ръси земята с мокър прах. На форта Ино тътнат топове, прострелват ги. Нощем дългият език на прожектора лиже облаците, отвратително зрелище, защото не те оставя да забравиш страшния призрак – войната.
Четях чехов. Ако не беше умрял преди десет години, войната вероятно щеше да го убие, като отначало го отрови с ненавистта си към хората. Спомних си погребението му.
Ковчегът на писателя, така „нежно обичан“ от Москва, беше докаран в някакъв зелен вагон с надпис с едри букви на вратите: „За стриди“. Част от неголямата тълпа, която се беше събрала на гарата да посрещне тленните му останки, тръгна след ковчега на Манджурия генерал Келер и много се учуди, че погребват Чехов с военна музика. Когато се изясни грешката, някои веселяци започнаха да се хилят и да се кискат. След ковчега на Чехов крачеха стотина души, не повече; много добре си спомням двама адвокати, и двамата с нови обувки и с пъстри вратовръзки – младоженци. Вървях след тях и слушах как единият, В. А. Маклаков, говори за ума на кучетата, другият, непознат за мен, превъзнасяше удобствата на вилата си и красотата на пейзажа край нея. А някаква дама в лилава рокля, с дантелен чадър убеждаваше един старец с рогови очила:
– Ах, той беше удивително мил и тъй остроумен…
Старикът недоверчиво покашляше. Денят беше горещ, прашен. Начело на процесията дебелият квартален полицай величествено яздеше охранен бял кон. Всичко това и още много други неща бяха жестока пошлост, несъвместима с паметта на големия и изящен художник.
В едно от писмата си до стареца А. С. Суворин Чехов бе казал: „Няма нищо по-скучно и непоетично, така да се каже, от прозаичната борба за съществуване, която ти отнема радостта от живота и те довежда до апатия.“
С тези думи е изразено едно много руско насторение, според мен несвойствено на А. П. В Русия, където от всичко има по много, но у хората няма любов към труда, така мисли мнозинството. Руснакът се любува на енергията, слабо вярва в нея. Писател на активното настроение, като Джек Лондон например, е невъзможен в Русия. Въпреки че книгите на Лондон се четат у нас с удоволствие, аз не виждам те да подбуждат волята на руския човек към действие, те само дразнят въображението му. Но Чехов не е много руски в този смисъл. За него още от младини „борбата за съществуване“ се е разгърнала в неугледната безцветна форма на ежедневните дребни грижи за парчето хляб. На тези лишени от радости грижи той е отдал всичките сили на младостта си и за чудене е как е могъл да запази хумора си. Той е виждал живота само като скучен стремеж на хората към ситост, покой. Големите му драми и трагедии са били скрити за него под дебелия слой на ежедневното. И само когато се е освободил от грижата да вижда около себе си сити хора, той внимателно се е взрял в същността на тези драми.
Аз не съм виждал човек, който да чувствува значението на труда като основа на културата така дълбоко и всестранно, както А. Павлович. Това чувство се проявяваше във всичките дреболии на домашния бит, в подбора на предметите и в оная благородна любов към тях, която, изключвайки напълно стремежа към натрупване, не престава да радва като продукт на човешкото творчество. Той обичаше да строи, да прави градини, да украсява земята; той чувствуваше поезията на труда. С каква трогателна загриженост наблюдаваше как в градината му растат посадените от него плодни дръвчета и декоративни храсти! Когати се занимаваше със строжена на къщата в Аутка, ми казваше:
– Ако всеки човек върху своето парче земя направеше всичко, каквото може, колко прекрасна би била нашата земя!
Когато намислиш да пиша пиесата „Васка Буслаев“, аз му прочетох самохвалния монолог на Васка:
Ех, да имах сила, по-голяма аз,
С дъх горещ ще дъхна, снеговете ще стопя,
земята ще обходя, ще я разора,
цял живот ще скитам – градове ще вдигам,
църкви ще изграждам, ще садя градини!
Земята ще нагиздя като момиче
и ще я прегърна като годеница,
ще я дигна до гърдите си тогава,
ще я дигна, ще я отнеса при бога:
„Виж я, господи, каква земя красива,
как я е Васка нагиздил!
Ти я като камък пусна в небесата,
а пък аз я скъп изумруд направих.
Виж я, господи, порадвай се
на зелените й пламъци под слънцето.
Бих ти я дал подарък,
но нямам сметка – много ми е скъпа!“
Този монолог се хареса на Чехов; като покашляше развълнувано, той говореше на мен, и на доктор А. Н. Алексин:
– Хубаво е… Много истинско, човешко! Именно в това е „смисълът на цялата философия“. Човекът е направил земята обитаема, той ще си я направи и уютна. – Като поклати глава убедено, повтори: – Ще я направи!
Помоли ме да прочета още веднъж хвалбата на Васка, изслуша я, като гледаше към прозореца, и ме посъветва;
– Двата последни реда не са нужни, това е закачка. Излишно е.
За своите литературни работи говореше малко, без желание; иска ми се да кажа – целомъдрено и със същата може би предпазливост, с която говореше за Лев Толстой. Само понякога, когато биваше в настроение, ще се усмихне и ще разкаже нещо, винаги хумористично.
– Знаете ли, ще напиша разказ за една учителка, атеистка е, обожава Дарвин, уверена е, че е необходимо да се борим с предразсъдъците и суеверията у народа, а самата тя в дванадесет часа през нощта вари във ваната черен котарак, за да му вземе гръдната кост, която привлича мъжа, възбужда в него любовта – има такава костичка…
За своите пиеси говореше като за „весели“ и, струва ми се, искрено беше уверен, че пише именно „весели пиеси“. Вероятно, водейки се от думите му, Сава Морозов упорито доказваше: „Пиесите на Чехов трябва да се поставят като лирически комедии.“
Но изобщо към литературата се отнасяше с изострено внимание, а особено трогателно към „начеващите писатели.“ С учудващо търпение четеше изобилните ръкописи на В. Лазаревски, Н. Олигер и на мнозина още.
– Нужни са ни повече писатели – казваше той. – Литературата в нашия бит е все още рядкост и за „избраните“. В Норвегия на всеки двеста и шест души един е писател, а у нас са един на милион…
Поради болестта си понякога изпадаше в хипохондрично настроение, дори мизантропско. В такива дни той биваше капризен в съжденията си и тежък в отношенията си с хората.
Веднъж, като лежеше на дивана и сухо покашляше, играейки си с термометъра, ми каза:
– Да живееш, да умреш, никак не е забавно, но да живееш, като знаеш, че ще умреш преждевременно, е вече съвсем глупаво.
Друг път, седнал до отворения прозорец и загледан в далечината, в морето, той изевднъж заговори сърдито:
– Ние сме свикнали да живеем с надежди за хубаво време, за добра реколта, за приятна любовна връзка, с надежди да забогатеем или да получим поста полицейски началник; но не забелязваме у хората надежда да поумнеят. Мислим си: при новия цар ще бъде по-добре, а след двеста години още по-добре и никой не се старае това по-добре да настъпи утре. Изобщо животът всеки ден става все по-сложенм движи се нанякъде от само себе си, а хората видимо оглупяват и все повече хора остават настрана от живота.
Помисли малко и като сбърчи чело, добави:
– Като сакати просяци по време на кръстен поход.
Той беше лекар, а болестта на лекаря е винаги по-тежка от болестта на пациентите му: пациентите само чувствуват, а лекарят освен това знае как се руши организмт му. Това е един от случаите, когато може да се каже, че знанието приближава смъртта.
Хубави ставаха очите му, когато се смееше – едни такива женски ласкави и нежно меки. И смехът му, почти беззвучен, беше някак особено добър. Когато се смееше, той се наслаждаваше на смеха, ликуваше: не зная кой друг би могъл да се смее така, бих казал, „духовно“.
Грубите анекдоти никога не го разсмиваха.
Така мило и задушевно засмян, той ми разказваше:
– Знаете ли защо Толстой се държи с вас тъй нееднакво? Ревнува ви, мисли, че Сулержицки обича вас повече от него. Да, да. Вчера ми каза: „Не мога да бъде искрен с Горки, не знам защо, но не мога. Дори ми е неприятно, че Сулер живее при него. Това е вредно за Сулер. Горги е лош човек. Прилича на семинарист, когото насила са подстригали за монах и по този начин са го озлобили към всичко. Той има душа на шпионин, дошъл е отнякъде в чужда нему, в Ханаанска земя, вглежда се във всичко, всичко забелязва и за всичко донася на някакъв свой бог. А неговият бог е чудовище, нещо като горския или водния дух във вярванията на селските жени.
Докато разказваше, Чехов се смя до сълзи и след като избърса сълзите, продължи:
– Аз му казвам: „Горки е добър.“ А той: „Не, не, знам аз. Той има патешки нос, а такива носове имат само нещастните и зли хора. И жените не го обичат, а жените, като кучетата, подушват добрия човек. Ето например Сулер – той наистина притежава рядка способност за безкористна любов към хората. Гениален е в това нещо. Да умееш да обичаш, значи всичко да умееш.“
Като си почина малко, Чехов повтори:
– Да, старецът ревнува… Какъв е чуден…
За Толстой говореше винаги с някаква особена, едва уловима, нежна и смутена усмивка в очите, като понижаваше глас, сякаше говореше за нещо призрачно и тайнствено, за което са нужни внимателни и меки думи.
Много пъти е изказвал съжаление, че до Толстой няма един Екерман, човек, който да записва грижливо острите, неочаквани и често противоречиви мисли на стария мъдрец.
– Ето, да бяхте се заели вие с това – убеждаваше той Сулержицки. – Толстой тъй ви обича, толкова много и хубаво разговаря с вас.
За Сулер Чехов ми каза:
– Той е едно мъдро дете…
Много хубаво го каза.
Веднъж Толстой се възхищаваше от един разказ на Чехов, беше, струва ми се, „Душичка“:
– Сякаш е дантела, изплетена от целомъдрена мома; имало е в старо време такива моми – плетачки на дантели, вечни моми, целия си живот, всичките си мечти за щастие са влагали в плетката. Мечтаели с плетка за най-милото – цялата си неясна, чиста любов вплитали в дантелата.
Толстой говореше много развълнувано, със сълзи в очите. А Чехов по този ден имаше температура, седеше с червени петна по бузите и наклонил глава, грижливо бършеше пенснето си. Дълго мълча, най-сетне въздъхна и каза тихо и смутено:
– Там има печатни грешки…
За Чехов може да се пише много, но за него трябва да се пише кратко и ясно, което аз не умея! Хубаво е да се напише за него така, както той е написал „Степ“, благоуханен разказ, лек и тъй, по руски мечтателно-тъжен. Разказ за себе си.
Хубаво е да си спомняш за такъв човек, в живота ти веднага се връща бодростта, той отново се изпълва с ясен смисъл.
Човекът е ос на света.
Но ще кажат – а пороците, а недостатъците му?
Всички ние сме гладни за любов към човека, а когато си гладен, и лошо изпеченият хляб е сладък.
М. Горки
Вашият коментар