Зимни размисли

Един ден се събудих нервен,
и лошо тръгна целият ми ден;
и всичко беше някак наобратно,
и хлъзнах се връз плочките под мен,

яйцата във омлета прегоряха,
зехтинът нервно почна да ръмжи,
опръска ми ръцете и краката,
и тъй ми тръгна още от зори!

А ето там, връз пейката квартална,
бе легнал мъж
под зимния снежец;
и бе посипан целия във бяло,
и бе закрит от белия прашец.

И тихо е във ледената зима;
и вятърът, замръзнал, не мълви,
и в тоя студ, под снежна, бяла рима,
дихание от пейката струи.

Завил се е с раздрано одеяло;
и свил се е, премръзнал и прибран,
и всяко копче плътно закопчано;
в черупката си,
в белия капан.

И нещо ме прониза във гърдите,
почувствах в мене някаква вина,
че моите неволи са нищожни,
тъй дребни са,
пред твоята съдба…

* * *

Зехтинът – да ръмжи,
не ме тревожи;
забравих прегорелия омлет;
а този мъж, на пейката премръзнал,
е нечий син, бездомен и проклет!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Натиснете "ESC", за да затворите