Един ден се събудих нервен,
и лошо тръгна целият ми ден;
и всичко беше някак наобратно,
и хлъзнах се връз плочките под мен,
яйцата във омлета прегоряха,
зехтинът нервно почна да ръмжи,
опръска ми ръцете и краката,
и тъй ми тръгна още от зори!
А ето там, връз пейката квартална,
бе легнал мъж
под зимния снежец;
и бе посипан целия във бяло,
и бе закрит от белия прашец.
И тихо е във ледената зима;
и вятърът, замръзнал, не мълви,
и в тоя студ, под снежна, бяла рима,
дихание от пейката струи.
Завил се е с раздрано одеяло;
и свил се е, премръзнал и прибран,
и всяко копче плътно закопчано;
в черупката си,
в белия капан.
И нещо ме прониза във гърдите,
почувствах в мене някаква вина,
че моите неволи са нищожни,
тъй дребни са,
пред твоята съдба…
* * *
Зехтинът – да ръмжи,
не ме тревожи;
забравих прегорелия омлет;
а този мъж, на пейката премръзнал,
е нечий син, бездомен и проклет!
Вашият коментар