Във царството далечно стана смут;
шушукаше се в тронната му зала;
велможи разтревожени гълчаха,
настръхнали, наострени към Царя;
А Царят нов не беше се явил,
ни думата му беше проехтяла,
а знатните, уплашени, накуп,
събираха се в царствената зала.
Но ето, глашатай зави с тръба,
и нервният им шепот
посниши се;
и Царят влезе
с вдигната глава,
уверено на трона
настани се.
Със силата
внушаваше им страх;
гласът му екна
звучно и гръмовно;
и кучетата,
в плен на тая власт,
скимтяха и се кланяха
безславно.
Скимтяха те доскоро и пред друг;
немееха пред старий господар;
но щом отслабна силата му
всички
забравиха кой всъщност им е Цар…
Не спомниха другарство и гуляи,
не спомниха безкрайни добрини,
ни плячката, която бе им давал,
ни думите му – благи, и добри.
Забравиха, що бяха обещали;
забравиха и клетви, и молби,
и зъбите наостриха свирепо
в туптящите, отпаднали гърди.
И тъй погина Цезарят,
другарски,
под техните предателски очи;
Убиецът,
със поглед господарски,
властта отнел,
на трон
се настани.
* * *
И тъй властта
смени си господаря;
и Царят нов
възседна своя трон;
И нека е десницата му
здрава –
отслабне ли,
ни братство,
ни поклон.
Вашият коментар