Кокиче

В полето поникна кокиче,
и издигна лице над снега,
и разцъфна – това му прилича,
да краси и полята в студа. 

То е там, тъй самичко
и бяло,
то е Вяра,
и Слънчице в мрак,

и го люшка
виелица ледна,
и навява му
зимата сняг.

Ала ето, стои то,
не бяга,
и посреща студа
със гърди,
там където,
из снежно и бяло
няма никакви
пресни следи.

Но кокичето,
мило и бяло,
все стои,
в тия преспи,
стои,

вятър вие,
и близва го цяло,
ала то се държи,
и държи.

И кокичето,
с тая си Вяра,
с тая Сила,
коя го крепи,
то дочака
на зимата края,
тъй само,
сред полето,
уви. 

В хоризонта
намигна му слънце,
и с лъчи го погали,
обля,
и в прегръдката
слънчева, топла,
то въздъхна,
далеч от студа.

И край него
цветя разцъфтяха –
нарцис бял,
и красив минзухар,

но в студа,
в оня студ –
де ли бяха?
Дето зимата
бе му другар.