Нощта повдига
хиляди въпроси
над хладната,
утихнала земя,
и шепотът на вятъра
се носи
кат лека пелерина
над града.
Нощта обичам,
с нежните ѝ тайни,
със шепота,
и с ласки,
и любов,
Ти, съща нощ,
прекрасна, и потайна,
под вечерния
синкав небосвод.
Нощта е време друго
за душите,
примрели от умора
през деня,
нощта лекува
болката на дните,
разкъсали безжалостно
меса,
и нека във нощта си,
приютени,
утихнали, в спокойна тишина,
за миг поне в дълбоко да надзърнем,
във кладенец на своята душа,
да видим всичко,
всичко да разкрием,
с очите си,
да чуем със слуха,
и с устните си жадни да отпием
от кладенеца тих на мъдростта.
Нощта дълбоки тайни ще разкрие,
забулени, прикрити от деня;
под нейните звезди,
и под луната,
под блясъка,
под сърпа на нощта,
под царствений воал на тишината,
под сребърната сцена във тъма,
е там и тя, видя ли я –
Всевластна,
и Тя понесла сърп връз
рамена;.
Кого ли ще ожънеш тая вечер,
чие сърце ще секне да тупти?
Аз зная, че Животът не е вечен,
но Тая нощ, го мила, пощади.
И тая красна нощ да изживее,
пак топъл лъч да вкуси утринта;
той нека във съня си помечтае,
а утре – открадни го от света.
Тя кимна,
и по пътя си отпраши
в безкрая
на Вселенската тъма,
и скоро ще се върне
да прекъсне
със сърпа си
на Живия връвта.
За кратко плач,
и сетне – ще е тихо,
под звездните,
Вселенски светила,
тъгата им, на близки,
ще замлъкне,
щом в дверите си
глътне ги Съня.
Смъртта е половината
от всичко;
Без Ней Животът
няма да блести,
тъй както без нощта,
и без тъмата,
денят със слънце
няма да цъфти!
И ето, тая вечер
ми разкриваш
във Своята
трептяща тишина
дълбоките си тайни,
съкровени,
от кладенеца свой,
на Вечността,
и в тая Нощ,
прекрасна, и потайна,
когато всичко спи
във сън блажен,
Вселената – безкрайна,
необхватна,
вибрира и препуща
покрай мен.
Но някак съм спокоен
и притихнал,
загледан във безкрайното небе,
в дълбока Нощ
градът ни е утихнал,
прашинка сред
Вселенското море.
Вашият коментар