На тая вечер – гледам твърде бодро,
и с някаква надежда във гласа.
Навън вали, и нищо, че е мокро –
вървиме с теб, говорейки в дъжда.
На тая вечер – гледам твърде светло,
под облаците в сивото небе,
които напояват низините –
с нещо животворно, що тече.
На тая вечер – гледам твърде живо,
защото съм спокоен под дъжда,
и ето ни, чадърите свалили,
вдишваме от капки свежестта.
Очите търсят с поглед на мечтател,
схлупената, нощна светлина,
и щом открият трепкаща звездица,
в погледа им блесва бодростта!
На тая вечер тъмните простори,
и стъпките по мокрия асфалт,
и всяка локва – кално огледало,
и всичко е завършено, и цяло,
и тихо е, но то не е замряло,
самите ние вече не звучим,
и ето ни,
вървим,
вървим,
вървим…
* * *
Във тая вечер
времето е спряло,
и ето че стрелката е замряла –
часовникът не трака, не звучи,
в безвремие полегнал е да спи…
Вашият коментар