Чиновникът

Една война завърши със победа
и бяха взети много роби в плен…
Горките те! О, пленници несретни,
ах, Вие жертви на безумен гнет! 

Но кой войната беше предизвикал?
И кой клането беше призовал?
Войниците сурови, кой бе свикал?
И кой заповедта я бе издал? 

Един чиновник.
Седнал в кабинета.
На лист хартия нещо потвърдил.
И с тоя подпис, старият негодник,
за миг един стотици бе изтрил.

Пред името на тоя мъдър старец
стоеше гордо титлата на „Цар“,
и ето че се радваше народът
на плячката от своя господар.

Държавата му беше победила,
заграбила бе чуждите земи,
а тоз чиновник беше просто зрител
с алчни и блещукащи очи.

Не мина време – стана нещо страшно –
нахлу в страната вражеска войска,
но то не се видя необичайно –
„- От варварите чакахме това!“

Но варварите, ето, победиха,
и тръгнаха към царския дворец,
а Царят с благородната си свита,
веднага щом хазната гордо свиха,
избягаха те някъде,
далеч.

* * *

Все тъй.
Очакваш.
Няма нищо друго –
освен във егоизма користта;

Надяваш се на друго?
Няма друго.

Така завършва
тая ми творба.