Сонет 1.
Не, бракът между чисти духове
препятствия не бива да признава –
погрешно любовта се тъй зове,
когато на промени се поддава!
О, не, маяк е тя, висок и як,
незнаещ страх пред бясната природа,
звезда е тя на бродника моряк,
със точна висота на небосвода.
Такава тя е в мене. И макар
да ни бразди челата и страните,
не може да я спре Косачът стар
да трае до завършека на дните.
Не е ли тъй, не съм за нея пял
и любещи светът не е видял!
Сонет 2.
Защо ми е над твоята глава пред хората да нося балдахина,
да зидам „вечни“ сгради от слова, които подир ден ще са руина?
Не съм ли виждал не един до днес, презрял добрия вкус на простотата,
да готви някому чудата смес, а после да остава с пръст в устата?
Стиха ми като нафора вземи, изискани подправки в него няма,
но казва той как искрено, сами, взаимно одаряваме се двама.
Доносници платени, марш оттук – безсилни сте пред честния му звук!
Сонет 3.
О, нежни момко,
спиращ със ръка на Времето жестоката стрелка, т
и крепнеш и растеш, хлапако мили,
когато вехнем ний и губим сили.
Обаче знай, сред общия разпад,
Природата те пази свеж и млад,
защото иска с тебе връх да вземе
над вечно побеждаващото Време,
но ти, младежо, запомни добре –
забавя тя, но няма да го спре:
призовка сетна то ще ѝ отправи
и край на твойте весели забави!
Вашият коментар