Понякога човек има нужда да остане насаме с мислите си. Но как да стане то, след като сме заробили умовете си в тези устройства, в които непрекъснато нещо ни стимулира. Къде е тишината? Къде е онази стая, в която няма нищо – само ние? И колко е нужна тя!
Колко е хубаво човек да остане насаме с мислите си. Чаша вода. Тераса и кафе. Изключен телефон. И без книга. Просто един час на прекрасна, лечителна скука.
Прозявка, почесване по муцунката – и следобедна дрямка.
Малко време само за теб. Без чатове. Без срещи с други хора. Без клиенти и задачи. Без обучения и проекти. Само ти, кафето и скуката. Блаженство.
Просто си го мислех. Напоследък съм се механизирал. Работа, работа и пак работа. Виждам и много други хора са така. Всъщност, не виждам. Пишем си. Нали сме заети, как да се видим?
Все сме заети, дявол да го вземе – защо ни е всичко това?
Обаче, като гръмотевица ме удари една мисъл днес – човек винаги може да смени пътя.
Благодаря за вниманието!
Вашият коментар